Да обичам или не?

Мястото

Вървим, но не говорим. Водя го до края на парка, където няма никой. Това е мястото на къщичката.
- Нищо не виждам - казва Майкъл.
- Ела - водя го до стъблото на най-едрото дърво и му показвам една стълба - качи се, аз ще ти подам китарите и после ще се кача.
- Добре - Майкъл се качва, но единственото, което чувам е "Уау"
- Жив ли си?
- Ъ...да. Подавай китарите - подадох му ги, после се качих. В къщичката е пълно със снимки на мен и на сестра ми - това ли е била сестрати?
- Да...не казах ли, че бяхме близначки.
- Да каза...красива е
- Мерси.....какво свириш? - казвам аз, опитвайки се да преглътна буцата, заседнала в гърлото ми.
- По-важно е защо не ми каза, че свириш?
- Не знам....реших да си замълча..таа...какво свириш?
- Guns', Aerosmith малко Metallica и така...
- Перфектно! А знаеш ли някои класики от ренесанса?
- Естествено, че знам. Честно да ти кажа, не приличаш на такова момиче.
- На какво?
- Момиче, което се измъква през прозореца, знае рок групи и т.н.
- Знам...и по-добре. Ако започна да се изявявам ще прекаля, а и предпочитам са съм сянка.
- Но ти не си сянка. Ти грееш по свой начин. Ти си необикновена.
- Майк?
- Да?
- Искам да те чуя как свириш.
- Не ме ли чу в парка?
- Кучето те прекъсна. Свири за мен. - май започвам да изпитвам нещо. Нямам намерение да се влюбвам. Не е добре за мен. Не искам да го нараня.
Майк започва да свири. Това е най-красивото нещо, което съм чувала. Унасям се в друг свят. Неусетно съм хванала китарата. Не разбирам как, но започвам да свиря. Нищо друго не ме интересува. Чувам нещо, което не се връзва с мелодията и спирам. Това е телефонът ми.
- Ало?
- Вал - това е съседското момиче. Тя се грижеше да не ме спипат - майка ти излезе, за да посрещне баща ти. Прибирай се! Нямаш време.
- Мерси, Моника. Ще се оправя.
- Кой беше? - бях забравила за Майк.
- Трябва да звънна на един човек. Стой тук. - казвам аз и слизам. Набирам Роуз - Видях, че излезе, а аз съм готова с домашните. Може ли да изляза, за да се разходя в парка?
- Добре, но в 19 те искам за вечеря.
- Мерси. - качвам се горе. Майк разглеждаше снимките.
- Всичко наред ли е?
- Да, Майк. Всичко е окей - разтроих се когато го видях при снимките. Май той забеляза това.
- Не трябваше да зяпам, съжалявам - казва той.
- Приема се.....ъм...Майк...свириш великолепно.
- Мерси, но ти си много по-добра от мен. Направи песента ми 1000 пъти по-хубава от преди.
- За намесата....съжалявам...
- Няма за какво да се извиняваш. - той се приближава. Приближава се. Чак сега се заглеждам в очите му. Сини като небето. Косата му - руса с малко кафяви кичури. Приближавам се в отговор. Усните му докосват моите. Толкова са меки. Не се целувам за първи път, но за първи път някой се заиграва с езика ми. Приятно е. Усещам как се усмихва, което е много по-приятно. Вече не мога да дишам и се отдръпвам. Поглеждам телефона си за часа. Трябва да тръгвам.
- Майк аз трябва да тръгвам.
Късно е.
- Добре, но няма да вървиш сама, Вал. Идвам с теб.
- Но аз дори не казах името си.
- Пише го на калъфа ти.
- Бях забравила. Да вървим - слизаме и забързвам крачка. Не говорим, защото почти тичаме. Пристигнах. Майк ме целуна и влязох в къщата. Роуз и Нейтън стоят в центъра на стаята.
- Здравейте. Умирам от глад.
- Не ме интересува. Наказана си! - дали Роуз не е в настроение или е разбрала, че бях излязла?
- Защо? - питам аз. Правя се на ударена и се надявам да не е разбрала.
- Не се прави на ударена, малката. - това чувам, но миг след това Нейтън ми удря един шамар....боли
Здравейте! Ако историята ви харесва, може да коментирате. Ако имате предположения - също. Пазете се! :)