Да обичам или не?

Заключена?

Не мога да повярвам. Случилото се, преди 5 години, се повтаря. Аз и сестра ми се прибирахме. Беше късно. Излъгахме Роуз и Нейтън, но те ни спипаха. Нейтън ни удари и двете се качихме горе. Изабел (сестра ми) каза:
- Не мога да пробължавам така, Вал. Обичам те, но съжалявам... - това бяха последните й думи към мен. Тя взе раницата си и излезе. Изчезна. Няма следа от нея. Изчезна само на 12 години. Аз съм единствената, на която й пука, която я помни...
Качвам се в стаята си. Заключвам. Не мога да продължавам така. Изваждам един сак. Прибирам почти всичко в него. Преди да се измъкна пиша бележка:
Майната ви!! Горете в ада, нещастници!!
~Вал :* <3
Влизам в собствената си баня и пълна ваната. Не спирам водата. Нека направи наводнение. Дано се издавят. Взимам си нещата. Излизам през прозореца. Свобода!! Приятно е.
Отивам към къщичката. Стъмва се. Гладна съм, но ще си оставя нещата и ще отида да хапна нещо.
Пристигнах, но вратата беше отворена. Кой може да е там? Мамка му...
- Ей - започвам да викам - който и да си се покажи.
- Добре - беше момиче. Тя започна да слиза. Обърна се. Не е за вярване! Това е Изи!
- Изи?!
- Вал?!
- Изи.. - очите ми се насълзяват. Тя ме прегръща. След всички години. Тя винаги е била в къщичката. - Не мога да повярвам. Била си тук. Но как?
- Работя в една закусвалня. Там има душове. Хората са мили. Ами ти? Какво правиш тук?
- Избягах. Не искам да се разделяме вече. И съм много гладна..
- Каза го в точното време. Ще ти помогна с нещата. Ти си вземи китарата. Отиваме да ядем.
- Йей.
Докато вървим аз разказвам за себе си. Още не мога да повярвам, че я намерих.
- Е, тук сме - казва Изи и влизаме в една уюутна залосвалня.
- Здравей, Изабел - сигурно е собственикът. Обръща се към мен - Май съм си ударил главата. Защо виждам двойно?
- Не виждате двойно - казвам аз - аз съм сестрата на Изи.
- Ооо....всичко е ясно. Гладна ли си?
- Ми малко...да
- Идвай. Сега ще те нахраня. - тръгвам след него. Все още не мога да повярвам, че всичко ми се случи за един кратък ден. Майкъл. Сестра ми. Напускането на "дома" ми. Грег, името на собственика на закусвалнята, ми дава купа с топла супа.
- Аз отивам да се преоблека, Вал.
- За?
- Робота.
- Ако имаш нужда от помощ кажи.
- Ще го имам в предвид.
- Ако ти се работи, свири - казва ми Грег и посочва китарата. Забравих, че съм я взела. Съгласявам се, защото искам да видя какво ще излезе. Няма нещо като сцена, но сядам на възможно най-централно място. Започвам. Малко рок, блус, бах, бетовен и моцарт.
Загубвам се в музиката. Спирам, за да си поема въздух, но странен шум ме стряска. Алобисменти, хората ръкопляскат. Виждам как Грег минава през клиентите с хапка в ръка и събира бакшиши. Получавам знак да прибера китарата. В същия момент чувам как хората крещят за бис, но Грег ги прекъсва и съобщава, че всяка вечер ще изпълнявам по нещо ново. Дори не ме е питал. Изказването му ме удря като парен влак, но не мисля, че ще има някакъв проблем...
Вече е късно. Закусвалнята затваря, а аз и Изи си мятаме по един душ, за да се освежим. Излизаме и се насочваме към нашия "дом".
Бях звела възглавници и одеала, за да ми е меко. Постилам ги и с Изи лягаме, за да спим.....
Отново съм аз. Може понякога да ви досаждам така. Радвам се, че има хора, които четат тази история. Наистина. Ако изтърпите тази моя "творба" до край е възможно да напиша и втора ^^ но ще е след края на тази :)
Пазете се.