Да обичам или не?

Наполовина

- Аз и колегата ми ще трябва да свършим някои работи преди да ви запишем официално в системата на дома - казва Андрю - вие може да седнете на диванчетата.
- Добре, Андрю - отговарям аз и с Изи отиваме към големите кресла.
- Изглежда си намерила приятел в лицето на.. Андрей? Така ли беше? - пита любопитно Изи. Твърде любопитно.
- Казва се Андрю, и да. Външността наистина лъже. Всъщност той е много приятен и интересен човек.
- Вал, сега искам да не мислиш за Майк. Защото пред нас е друго премеждие. За втори път ще трябва да живеем в дом за сираци, но това не означава, че сме сами. Аз имам теб и ти имаш мен. И не само, Грек, Брук те ще са до нас. Дори Майк е с теб. Може да не мислиш така, но го усещам. Може да имаме малко спомени от предния дом, които да не са от най-добрите. Това не означава, че тук ще бъде толкова зле. Отвън сградата може да изглежда стара и мрачна, но виж вътрешната тераса. Тревата е зелена, а нощното небе е невероятно красиво. Може да е гадно, но намери хубавата страна на нещата.
- Права си, Изи. Ще игнорирам нещата с Майк. Ще се съсредоточа върху престоя ни в дома. Ще бъда колкото се може по-позитивна! - уверена съм, че така ще е по-добре.
- Не, Вал. Мисля, че не ме..
- Момичета, готови сме с попълването на документите. Ще трябва само да се подпишете тук - казва Андрю и посочва две празни полета, където аз и Изи се подписваме.
- И тук - казва другия мъж - сега ще трябва само да разопаковате багажа си и да се настаните.
- А вечерята? Не сме яли нищичко - заявява Изи.
- Вечерния час вече мина, а е против правилата да позволяваме децата да се хранят след него. Ако позволим на вас и други ще поискат - обажда се една леличка зад мъжете - Аз ще ви покажа къде ще спите. Елате след мен.
- Чао, момичета - казва Андрю и понечва да си тръгне, но Изи го спира.
- Може ли да кажеш на Брук, че го обичам - моли го тя с кучешки очички.
- Разбира се - отговаря с приятелска усмивка и прошепва - видях кога има свиждания и ще го известя и за тях - след казаното ѝ намигва.
- Благодаря за всичко, господа. Сега ще трябва да заведа момичетата до стаите им - намесва се лелката.
~ след известно време ~
Стигнахме до една стая. В нея има пет легла и три от тях са заети.
- Вие ще спите на двойното легло. Сутринта ще ви покажа къде е столовата. А сега лягайте да спите, деца.
- Лека нощ - казва Изи, а отговора е затварянето на вратата.
- Уау. Колко мило. Много съм уморена. Хайде да спим  - казвам на Изи. Всичко това просто ме измори.
- Добре, но преди това искам да ти кажа, че..
~ на сутринта ~
Лежа на твърдото легло без да отварям очи. Преди да заспя Изи искаше да ми каже нещо, но аз и така не чух. Просто заспах. Имах нужда от това. В момента Изи лежи до мен. Докато:
- Ааа!! - сънения и ужасен писък на Изи не убива спокойствието ми.
- Ъъ.. Какво стана? - питам я, като се изправям без да отварям очи.
- Ааа!! - още веднъж. Този път отварям очи и..
- О, Господи! Какво е станало с косата ти!? - повече от половината и коса беше постигана късо малко над ухото, а останалата част беше дълга както попринцип е.
- Ами с твоята!? - пита ужасена с треперещ глас.
- Какво ми има?
- Виж сама - казва и взима едно огледало и ми го дава. Косата ми беше наполовина изсветлена до сребристо. Почти бяло.
- Какво по дяволите! - изписках аз - Приличам на Круела! Разликата е, че другата половина на косата ѝ е черна, а не кафява!
- Косата ми беше толкова дълга и мека! - изтерясва Изи.
- Знаеш ли какво? - казвам след като си възстанових нормалното дишане.
- Не! Не знам! - продължава да крещи Изи.
- Ще отрежем и другата част от косата ти. Ще стане освежена, а така ще порасне по-бързо. А аз ще купя изсветлител и ще се опитам да докарам същия нюанс и готово. Ще изглеждаме малко по-различно.
- Я, какви хубави прически си имате вие! -казва момичешки глас и аз и Изи се обръщаме да видим кой е. Някакво момиче, което е сигурно на нашите години, и още две зад нея седят на едно от леглата и се хилят.
- Вие ли го направихте? Вие ли си търсите белята? - повишава тон Изи.
- Спокойно, изтеричке. Не е необратимо. Можеше и да е по-зле - отвръща момичето със спокоен и подигравателен глас.
- Да! По-зле! - казват другите две като ехо. Разбрах коя е главатарката.
- Ей, мери си езика! - казва Изи и налита на бой, но аз я хващам за кръста с две ръце.
- Шш.. Спокойно, Из, не падай на нивото им. Само ще ги направиш по-доволни - прошепвам ѝ. Не искам да има боеве в първия ни ден тук.
- Следващия път кака ти няма да е тук да те пази - изсъсква алфата - хайде на закуска, момичета.
- Следващия път няма да имаш сили да си събираш зъбките от пода! И аз съм по-голямата! - казва Изи, а вратата се затваря с трясък. Още държа Изи за кръста.
- Следващия път ли? Охо, няма да има следващ път! Как може да позволиш на една непозната и антуража ѝ да те изкарат извън кожата? Ще отидем до фризьорката тук. Вчера видях табела с надпис "фризьорски салон" там може би тези недоразумения ще бъдат поправени - казвам аз. Каква каша!
- Добре. И без това не съм гладна.
- И аз. Ето, сложи си тази шапка, а аз ще си сложа червената. Всички ще ядат и няма да има хора в коридора. Хайде - подканих Изи. След малко лутане намерихме вратата с надпис "фризьорски салон" и почуках на вратата. Чува се "влез" и с Изи влязохме вътре. На една масичка седеше приветлива жена и момче.
- При нас идват поредните жертви на Анабел и приятели, Ана - казва момчето. Изправя се, идва към нас и подава ръка - Аз съм Джак.
- Аз съм Изи - казва сестра ми и поема ръката му
- Вал - казвам и се здрависваме. Ръката му е хладна и голяма. Косата му е черна, а очите му са светло кафяви.
- Хайде да накараме тези хулиганки да се изядат от яд. Ти със сивата коса сядай на стола. Какво искаш да направим с косата ти? - пита жената и ми показва стола, а аз сядам на него.
- Бих искала и другата половина да е със същия нюанс. Възможно ли е?
- Напълно! Сега ще освежа косата ти и тогава ще се заема със цвета ѝ. По това време Джак ще покаже на копието ти различни прически с къса коса - обяснява ентусиазирано фризьорката.
- Всъщност аз съм нейно копие - казвам с усмивка на лице.
- Добре е да се знае. И аз имам сестра, която не харесва когато я помислят за по-малката.
~ след известно време ~
Изи и Ана, така се казва жената, са в друга стаичка където сестра ми излива душата си при лелята на Джак. След време таймерът иззвънява.
- Трябва да измия косата ти - казва Джак и го следвам. Той пуска водата да тече през душа и я наглася на приятна температура. В едната ръка държи душа, а с другата измива косата ми. Прави всичко толкова нежно. Сигурно не му е за първи път.
- Добре направихте, че дойдохте по време на закуската.
- Какво каза? - не успях да схвана мисълта му.
- Предишните момичета, които бяха жертви на номерата им, винаги се паникьосваха и отиваха на закуска с шапки, качулки или си бяха отрязали косите. Не знаеха как да постъпят. Анабел и помощните ѝ продължаваха да ги тормозят и тогава когато видях какво става им казвах да отидат при Ана. Похвално е, че сте се овладяли. Леля е винаги готова да помогне, но когато "вещиците" идват при нея винаги прави нещо грешно при пострижките им, като се извинява, че е настинала или има проблеми. Аз гледам да не се забърквам - казва и продължава да измива косата ми. Но не мисли ли, че се забърква когато помага на леля си в салона.
- Не мислиш ли, че се забъркваш когато помагаш на Ана? - объркана съм. Защо дори е тук в малкия фризьорски салон. Може би защото с Ана са като семейство? Никога не съм разбирала връзките между хората.
- Не. Аз изпълнявам задачата си. Преди година и половина се сбих с едно от момчетата. Той вече беше навършил осемнайсет години и реши за забавно да се подиграва с малко по-различния. Канчето ми кипна и му се нахвърлих. Не му оставих шанс да ме удари. Това беше в негова полза, защото изкара мен нападателя. Нападна ме без причина! Не знам какво му стана! Това каза той. Наказанието беше да помагам на фризьорката. В началото не знаех, че имаме роднинска връзка, но си говорихме и в един от свободните дни решихме да направим ДНК тест, за да разберем със сигурност дали съмненията ни са верни и се оказа, че са. Това е историята ми. Донякъде. Сега трябва да ти изсуша косата.
- Леле! Това е невероятно. Така не си сам в този ад. А от кога си тук? - питам. Сигурно знае кои са родителите му. Може би ще е болезнено за него да говори, но искам да знам повече за Джак.
- Бях на шест години когато в къщата ми избухна пожар. Родителите ми имаха лоши изгаряния. Лекарите не успяха да ги спасят и ме оставиха тук. Още помня имената и лицата им. А каква е твоята история?
- Аз и Изи не познаваме родителите си. В продължение на пет години след раждането ни бяхме в дом за сираци. На петия ни рожден ден Роуз и Нейтън ни осиновиха, но се грижиха за нас докато не завършихме трети клас. Една вечер когато бяхме на дванадесет години се прибрахме с половин час по-късно, което не мислехме, че е проблем, но уви. Нейтън и Роуз ни се разкрещяха. Били много "разтревожени". Изи се опита да ги успокои, но Нейтън я удари. Наказаха ни без вечеря. Често го правят. Изи използва този момент, за да си стегне багажа. Тази вечер тя изчезна, а Нейтън и Роуз дори не си направиха труда да я потърсят..
- Защо не те взе с нея? - долавям учуда в тона му, а очите ми се насълзиха.
- Не знам. През цялото това време е била под носа ми. Живяла е в дървената къщичка, която Нейтън направи за нас. Предназначението й беше за игра, а не за живеене. След пет години случката се повтори, но тогава бях сама и реших да си тръгна. Не ме потърсиха. В тази вечер намерих Изи. Работихме в закусвалня. Изи е била там откогато я е нямало. Изкарвахме пари, като всяка вечер аз свирих на китара пред клиентите, а Изи разнасяше поръчките. Всичко вървеше добре докато една вечер всичко се срина. Дойдоха да ни вземат и ето ни тук. С наполовина подстригани и боядисани коси - не смятам за нужно да му казвам за Майк. Искам да се абстрахирам от мисълта за него.
- Хей, ей! Всичко ще е наред с косите ви. Попаднахте на нас! Честно казано това е най-добрия цвят, който някога съм получавал. Изглеждаш..-
- НЕВЕРОЯТНО!! - изписква Изи. Обръщам се и..
- О, Господи! Изглеждаш неземно, Из!