Безумността в моята душа

Пролог

Беше късно вечерта, почти полунощ. Улицата беше призрачно тиха и мрачна. Сградите бяха потопени в мрак. Единственото изключение, издаващо присъствието на живот, бе най-високият прозорец на огромна бизнес сграда. Той светеше и се виждаше фигура . Това бе човек на възраст с бяла коса и сребристи мустаци. Беше облечен в костюм и въпреки късния час, изглежда очакваше някого. Очите му издаваха напрежение. Точно в този момент гледаше улицата много съсредоточено. Скоро се появи кола, спря точно пред сградата, а от нея излезе висок мъж, на пръв поглед ненормално изглеждащ с тази кестенява коса и със странните тъмно-зелени кичури на бретона си. Беше облечен с бяла престилка и носеше жълти кубинки. Доста странна комбинация. Чакащия смръщи вежди при вида му. До колкото му бе известно, човека който чакаше, бе навлизащ в средната си възраст учен, но за негова изненада, там стоеше младеж, сигурно на не повече от 20-тина години . Той влезна в сградата и след няколко минути се почука на вратата на стаята. Мъжът още гледаше през прозореца и го покани да влезе. След като чу хлопването на вратата каза:

- Готов ли е?

- Да, Реймънд. Но ни трябва човек върху когото да го изпробваме. – каза другия, намествайки големите си кръгли очила. Гласът му бе странно лиричен.

- Спокойно. – каза Реймънд, като точно в този момент се обърна към новодошлия и го огледа по-обстойно. В очите му се четеше критиката към външния вид на партньора си, след което се усмихна маниакално. Учения го изгледа въпросително изпод очилата си.

- Да не би да имаш някого в предвид?

- Да.