Живите бедствия

1

- Госпожице Джонсън! - гласът на учителя накара момичето да подскочи. Тя насочи сините си очи към него. - Предайте си телефона. - гласът му бе равен. Тя го погледна надменно. Вместо това отметна назад черната си коса, после пъхна телефона си в джоба на черното кожено яке. 

- Няма да се повтори. - гласът ѝ бе дрезгав. Все още беше болна, макар да нямаше вече температура. Всеки час с господин Корней водеха подобни разговори. Каквото и да направеше той все смяташе действията ѝ за най-голямото престъпление в света. Все я гледаше с разочарование. Или казваше нещо тъпо от сорта на „ Ако можеше поне малко да си като майка си..." , след което клатеше глава. Но той явно не бе виждал майка ѝ, Клара Джонсън, която мислеше само за дрехи или, какво да облече за поредната вечер в някой скъпарски клуб. Да, тя бе от богато семейство, което въобще не знаеше реалното значение на думата „семейство". Баща ѝ пътуваше навсякъде по света, планирайки поредните строежи на небостъргачи. Което значеше, че тя живее почти сама.

- Хайде стига. Казваш го всеки път. - господин Корней размаха нетърпеливо ръце. Уви момичето не даде знак, че ще се подчини и ще предаде телефона си. - Теса Джонсън, при директора, веднага! - ядосан учителят посочи вратата. Останалите ученици мълчаливо наблюдаваха разигралата се сцена. Не беше нищо ново. Теса постоянно „посещаваше" директорския кабинет. Ако този път не я изключеха нямаше да се повярва. Макар това да бе най-дребното нещо, което да бе направила за днес. Миналата седмица в часа по биология беше строшила няколко буркана пълни с зародиши(човешки и няколко влечуго-подобни) и странна течност. Според думите на госпожата по биология, стрували цели десетарки. 

    Теса гордо отметна отново черната си коса. Грабна раницата си и се запъти към вратата. Хвърли поглед на класът си, който не се застъпи за нея, само защото беше богаташка и напусна стаята. 

       Корней въздъхна тежко. Това момиче нямаше да се научи скоро, кое е важното в живота. 

        Теса започна да върви по коридорите, знаейки, че някъде по пътя си ще ги срещне. Дежурните ученици, които щяха да прибавят поредната черна точка към училищното ѝ „досие". Нарами раницата. Коридорите бяха боядисани в скучния бежав цвят. Шкафчетата, наредени като войници стояха до стените. Типичното училище. 

      Дирекцията се намираше чак в западното крило, при което ѝ се наложи да повърви доста, тъй като тя бе северното, трябваше да мине през централното за да стигне до западното.