Живите бедствия

4

   Теса изпусна дълбока, облекчена въздишка, когато усети мекотата на леглото си. Черните ѝ коси, все още влажни, от душа, който си бе взела, сега се спускаха по пухената възглавница. Калъфката попи влагата от косата ѝ, като потъмня по формите на разпилелите се кичури. Бе се облякла в комфортна пижама, къси неоново зелени панталонки и черен потник, докато завивките я обгръщаха в топла прегръдка. Нямаше как да не се усмихне. Беше голямо облекчение отново да е сред познати и познатата си синя стая.

Мислите ѝ отново се върнаха към разговора с майка ѝ, когато полицията, след като я разпитаха, взеха показания и информация за похитителите ѝ, я придружиха до дома ѝ. Макар да имаха камерите на разположение. Дори бяха така мили да назначат на пост няколко техни колеги, за да я пазят, поради похитителите ѝ, които бяха на свобода. Но разбира се Клара ги бе отпратила с едно махване на ръка.

- Дъще! - изпищя тя и ѝ се хвърли. Теса отстъпи назад несигурно, очаквайки майка ѝ, Клара Джонсън, да ѝ се развика, че се е затрила така. Вместо това, жената обви слабите си, кльощави ръце около нея, в изненадващо силна, за Теса, прегръдка. Не бе очаквала, че толкова много ще липсва на Теса, Клара. Но когато усети майчините ръце, се разплака. На момичето ѝ се насъбра доста. Дори да бяха само три ужасяващи дни, имаше чувството, че е загубила 3 години от живота си.

- Милото ми момиченце! - нежно се усмихна Клара, след като пусна дъщеря си. Подобни действия бяха истинска рядкост за жена като г-жа Джонсън. Но Теса бе повече от благодарна. От това имаше нужда. От майчината топлина и утеха. - Умното ми детенце, браво, че си избягала на тези противни мъже. - гордо рече жената. Отмести един полепнал кичур от сълзите по лицето на Теса. - Хайде миличка, влез вътре да се изкъпеш и измиеш. - преметна ръка през раменете на момичето си. Запътиха се към къщата. - Ще кажа на Лили да ти приготви нещо леко за хапване.

- Ядох в полицейското управление. - запротестира момичето при думата хапване. Нямаше апетит. А Лили ако се захванеше да ѝ подсигури храна, щеше да се престарае. Както винаги, с думи от сорта „Виж се каква си ми слабичка! Ще се счупиш сигурно и от повей на вятъра" или нещо от този сорт.

- Но това е било преди цели 3 часа. Трябва да хапнеш! - настоя жената. Докато светкавиците на журналистите присвяткаха през решетките на оградата, в опит да уловят нещо от семейство Джонсън.