Мина повече от година откакто Дийн ни напусна.Завършихме със Деяна и сега тя и Алваро живеят в Барбадос.Аз съм сама.Не мога да преживея Дийн.Той остави огромен белег в живота ми.Кенджи остана да ми прави компания и още живеем във вилата.Кенджи е все така грижовен и внимателен, а аз не мога да му отвърна със същото.Обичам го, но ми е трудно да превъзмогна Дийн.Беше ми трудно да живея с мисълта, че преди не беше мой, а сега ми е още по-трудно.Знам, че това не трябва да ми пречи на връзката с Кенджи.Той каза, че ще ме чака колкото е нужно.Знам това, но се чувствам гузно.Деяна, Алваро и дъщеря им днес трябва да пристигнат и затова ги чакаме с нетърпение.Нямам търпение да се запозная с малката Алис.Ставам,за да отворя..
Отворих вратата и ги видях гушнах ги и ги поканих да влезем.
-Здравейте!-каза Кенджи и се втурна към тях.Взе Алис на ръце и седна на високия стол.
-Ела те отвън.-каза Алваро и тръгна към огромната стъклена вратата, но преди това взе един стол от кухнята.Ние стояхме и го гледахме.Той мина покрай нас и се върна с китара в ръка.Седна на стола.Започна да свири, а Алис се разплака.Алваро спря и я погледна:
-Ооо, стига мила...тати не е чак толкова зле!
При тези думи всички се засмяхме.Извадих си телефона от джоба и подканих Кенджи:
-Застани там!
Той застана и ги снимах(снимката горе).
Бяха много сладки.Той се приближи и ме целуна по челото.
-Колите отзад развалят снимката.-казах и забих поглед в екрана на телефона.После се върнахме вътре и с Деяна наредихме масата. Всичко беше като преди с много малки промени.Мисля, че всичко е добре.Все пак си имаме малката Алис.Загубих Дийн, но се появи тя.Радвам се на живота, защото той е кратък.
Радвайте се и вие!
КРАЙ
