Може би знаеш какво е да си различен? Ако не - тогава след тази книга ще разбереш.
Винаги съм се криела от истината, но тя все успява да ме намери. Един ден, с появата на един красив и мистериозен мъж, се зададе буря, която ме накара да се обърна и...
Някой ме наблюдава. Обърнах се, но не видях никой. Сигурно си въобразявам. Прибирах се от училище. Напоследък всеки ден усещам, че нещо или някой ме следи. Продължих да вървя, но усещането не спираше да ме преследва. Обзе ме страх. За да се прибера трябваше да мина през една безлюдна улица. Тя не беше кой знае какво. От всякъде беше заобиколена от сиви стени на блокове. Никъде не се виждаше прозорец. Ни шум, ни гък. Ако някой ме нападнеше, край с мен. Не можех да използвам силите си на вещица. Когато бях малка те отказваха да ми се подчинят и ставаха непредвидими. Сега след като толкова време ги потисках, сега щяха да са още по неконтролируеми. Което си ме правеше една лесна жертва. Тръпки ме побиха. Започнах да ускорявам крачка, за да изляза на главната улица и тогава го чух. Този, който ме следеше също ускори крачка. Знам, че трябва да бягам, а не да се обръщам, за да го видя. Но нещо ме подтикна да го направя и в този миг усетих как една невидима верига ме върза за него. Сякаш съдбата ме върза като кученце за къщичката му. Щом го зърнах разбрах, че съществува любовта от пръв поглед.
Той беше красив във всеки смисъл на думата. Имаше сивкаво-бяла коса, небесно сини очи и добре оформено мускулесто тяло. Беше висок поне 1.90м. Когато вперих отново погледа си в очите му, забелязах, че и той ме наблюдава със същия интерес, с който и аз го гледах. Като приключи с огледа, очите му потънаха в моя поглед. Усмихна се. Сърцето ми пропусна един удар. Беше толкова красив, че чак забравих, че до преди малко той ме преследваше и гонеше. При тази мисъл веднага се окопитих и страхът измести всичко. Понечих да побягна, но той се оказа изведнъж до мен. Хвана ме за лакътя и ме погледна сериозно:
Oops! This image does not follow our content guidelines. To continue publishing, please remove it or upload a different image.
- Недей да бягаш! Няма да те нараня.- успокоителният му тон ме усмири и се отпуснах назад към него.
Какво ми става? Сякаш това не съм аз! Той ме контролираше. Трябваше да бягам. Трябваше да се страхувам, но всъщност се чувствах спокойна и отпусната. Бях почти сигурна, че ме е упоил без да го усетя. Какво ли беше той? Знаех отличителните знаци на всички същества и усещането край тях, но при него не усещах нищо.
- Чуй ме! В опасност си. Трябва да дойдеш с мен. Само аз мога де те спася.- каза ми тихо, но настойчиво.
Исках да му повярвам. Поне така казва сърцето ми, но разумът продължава да ме подтиква да се боря и да бягам. Като че усетил намеренията ми, той стегна хватката си. Явно беше, че е по-силен от мен, а аз се чувствам като мекица в момента. Шансовете ми да се измъкна бяха нулеви. Клепачите ми започнаха да се затварят. Останаха ми сили само, за да се боря да не заспя. Хватката му се отпусна. Трябваше да събера малко останалата си сила и да бягам, но нищо подобно не стана. Продължих да се унасям. Сега вече бях сигурна, че ме е упоил. Погледнах нагоре към сините му очи. Той ми се усмихваше като че ли съм малко дете, нуждаещо се от малко помощ, за да заспи.
- Спри да го правиш!- заповядах му тихо- Спри да ме приспиваш!
-Ако ме беше оставила да те отведа без борба, нямаше да се налага.- засмя се.
Беше болезнено красив. Но и някак самотен. Дощя ми се да го утеша. Вече не можех да държа очите си отворени, затова спрях да се боря. Последното, което видях беше тъжната му усмивка. Всичко стана черно...
