Как да разкараш Даниел Пейзър за 7 дни.

Никога да не нарушавай правило нъмбър уан.

Значи, баба ми каза, че имам седем дни, за да бъда зарязана.

Но кой каза, че не мога да го зарежа?

Зарязвам го, казвайки му, че съм кучка, която спи с всички и че му изневерявам всяка нощ с три различни момчета и че е по-добре да си намери по-готино момиче от мен.

И после.. буум.

Появявам се аз. Съни.

"О, Лиам, Даниел не те заслужавам. Кутренце, не плачи и ела в ръцете ми."

Лицето ми на маниачка може да ме издаде, но по-добре да пробвам, нали?

Лиам винаги е бил любимеца ми от One Direction.

И не ме дразнете, казвайки, че не може да се има любимец, иначе не съм истински фен.

Глупости.

Фен съм по мой си начин, аз решавам както да правя и какво не.

Лиам открадна сърцето ми и не искам неговото да бъде отнето и направено на парченца от тази тук.

На практика тази тук съм аз.

По-точно не.

- Лиам, трябва да поговорим. - започвам докато закопчава дънките си.

- Кажи ми, любов моя.

- Не ме наричай любов.

Спира.

- Какво става?

- Не ме питай какво става!

- Даниел.

- Не казвай името ми! Алехандро. Не съм малката ти, не съм малката ти, Фернандо. Не искам да целувам, не искам да докосвам. Искам дамо да пуша цигарата си и да си отида...

- Текста на Алехандро?

Да, добре. Няма много общо, но нямах време. Най-малкото не може да изиграе и трябва да използвам дарбите си на дух. Духовете могат ли да играят, според вас?

- Гледай си работата, ще пея каквото си искам.

- Не беше пеене. Звучеше като поезия.

Завъртам очи и ставам на крака. Забелязвам, че Лиам ме изяжда с поглед. Изсумтявам.

- Един ден ще гледаш така Съни, която е по-красива от мен. Която съм аз, впрочем.

- Какво ги приказваш?

О Боже. Загазвам.

- Лиам, виж, трябва да знаеш едно нещо..