Как да разкараш Даниел Пейзър за 7 дни.

Епилог: Внучко, какви, по дяволите, ги говориш?

Останах впечатлена от пуловерите, които е направила баба ми.

Мисля, че ще ги ползвам тази зима.

Ще бъдат моите must.

Да го духаш, Пейзър ххх.

Още малко ще си направя снимка и ще я кача в туитър.

Веднага след като се върнах вкъщи, скачам в леглото, за да си почина.

Нямам желание да правя нищо.

- Съни, каква си плюнка. Вече отиваш в леглото? - влиза баба ми в стаята, леко раздразнена.

Кимам, прозявайки се.

- Почти два е.

- И какво? Къде, по дяволите, са занимали младите, които стоят будни до седем сутринта и празнуват като разгонени прасета?! - протестира.

Господи, моля те. Сега започва.

- Бабо, отивай да спиш.

Остава с отворена уста, все едно съм й казала, че Даниел е минала Адам Левин.

- Бабо, отивай да спиш как кога къде как какво?

- Ама, бабо, отивай да спиш как кога къде как какво как кога къде как какво как кога къде как какво?! - отговарям.

- Ама как кога къде как какво?

- Ама как кога къде как какво как кога къде как какво как кога къде как какво?

Гледаме се в очите, леко задъхани. Прекалено сме добри. Успяваме да кажем всичко толкова бързо и с класа. Избухваме в смях.

- Мамка му, лека нощ, внучке!

- Колко си мила.

Сега разбирам Лиам.

- Мамка му, лека нощ, внученцето ми. По-добре ли е?

След две седмици.

Лиам не се появи.

Както си мислих, обеща ми нещо, което не можа да изпълни. И аз плаках като в песните на Тейлър Суифт. Реагирах!

Да, защото аз съм Съни Стюарт и съм по-силна от тях!

- Хайде, Съни, от две седмици не излизаш от къщата! - влиза в стаята ми баба ми, отваряйки прозорците и оставайки да влезе малко светлина, която ме ослепява.

- Аа, светлината! - крещя театрално.

Без да казва нищо, баба ми дърпа завивките, хваща ме под ръка и ме води в банята.