Добра жена

13. Краят

Началото е идентично с края. Краят е идентичен с началото. Затова те биват обърквани често. Но началото само по себе си е край на нещо старо. И краят сам по себе си е начало на нещо ново. И този край даде начало на нещо ново. Това ново нещо нямаше да има собствен край, докато и последният дъх не излезе от устните и на двама ни.

- Какво те кара да мислиш, че ми пука за теб, Аннабела?

Първи удар.

Боли, боли много повече, отколкото съм си помисляла, че е възможно. Той ме атакува с всичко, с което бих могла да бъда атакувана.

- М-мислех, че т-ти се интересуваш от м-мен.

Гласът ми трепери неконтролируемо, ръцете ми се потят. Той ме поглежда в очите за първи път от дълго време и сякаш това ме кара да спра дъха си.

Втори удар.

- Не ми пука за теб, наистинa, Бела. Наистина нито една клетка в тялото ми не се интересува от теб.

Това беше достатъчно. Достатъчно за да може краката ми да се разтопят и да падна на земята. Достатъчно, за да може Хари да върне погледа си на телевизора и да ме захвърли настрани като някой боклук.

- Не ти пука за мен?

Не знам откъде намерих сили да го кажа. Да го попитам след ужасните думи, които ми наговори.

- Не ми пука за теб.

Трети удар.

Челюстта ми затрепери в ритъм с цялото ми тяло. Не помня да съм се чувствала толкова зле откакто ми съобщиха, че нашите бяха починaли. Не помня да съм нямала силата да помръдна. Само той можеше да ми го причини. Той не само не се интересуваше от мен като цяло, той ме презираше. Хари ме презираше.

- Хари, не казвай това.

Сълзите течаха, не се опитвах да ги спирам. Те просто се изливаха. Той ме караше само да плача, не спирах да плача откакто дойдох тук.

- Моля те, не казвай това.

- Бела, пречиш ми. Махни се.

- Хари, спри.

- Ти спри.

Опитах се да си поема голяма глътка въздух, но се задавих. Плачех с глас, но ефект върху него нямаше.