Searing passion/Изпепеляваща страст

3

*POV Rosalie*

Сърцето ми препускаше бясно. Не знам защо. Стига, Розали, успокой се. Това са най-обикновенни клиенти. Просто отиваш там, взимаш поръчката и се изнасяш. Точно това и направих. Взех поръчките им без да поглеждам към тях. Докато отивах към бара чух как Елена ми се присмива. Отново успяваше да ме накара да се почувствам като нищо, като боклук, който не заслужава да живее.

Откакто започнах да уча в Бостън, Елена не спира да ме тормози. Обижда ме, бута ме по коридорите, веднъж даже разля боя върху мен. Обикновенно, видех ли я, гледах да остана незабелязана, доколкото ми бе възможно. Не знам защо продължава да ме тормози. В очите ѝ винаги прочитах гняв, гняв към мен.

Ясно е, че винаги, тези, които са по-нависоко, тъпчат тези, които са по-ниско. Но аз бях едно нищо. Зубъра на класа, който винаги изкарва добри оценки, седи на последния чин и гледа да не бъде забелязан, не разбирах защо се занимава с мен.

Върнах се с поръчките им и поставих чашите пред всеки. Когато сложих кафето на Зак, видях как гледа татуировката на китката ми. Да, имах татус - три малки птички. Направих ги, в знак на това, че вече съм свободна. Скрих ръката зад гърба си. Погледнах към него и зърнах чифт прекрасни зелени очи. Бях като в някакъв транс за няколко секунди. Почувствах се така, както никога преди. Привличане. Желание. Нужда. Когато се опомних бързо се отдалечих от масата. Заклевам се, че мога да усетя погледа му, изгарящ кожата ми. Бях зад бара, в безопастност. Въздъхнах тежко.

- Хей, Ро, добре ли си? - беше Том. Кимнах в отговор. Започнах да чистя масите, да мия чашите и да подреждам плодовете. Търсех нещо, което да ме разсее. Не спирах да мисля за тези зелени очи, не можех да си ги избия от главата.

Смяната ми свърши бързо, времето мина почти неусетно. Взех си чао с Том и излязох от кафенето. Реших да мина през библиотеката, за да върна последната книга, която взех и да си взема нова.

Часът беше 16.30, а аз не исках да се прибирам. Чудех се какво да правя, когато ме усени идея. С книгата в чантата ми и с весела стъпка, тръгнах към парка. След като намерих къде да седна, извадих книгата и се зачетох. Книгите винаги ме отвеждаха в един друг, по-добър свят. Свят на приключения, на добри приятелства и любов. Най-любими са ми любовните романи. Така и не успях да изпитам това чувство любов, затова четях за него. Звучи...звучи толкова невероятно. Да знеш,че има човек, който е готов на всичко за теб. Човек, който те обича такъв какъвто си и приема всичките ти недостатъци.

Бях се отнесла в друг свят, когато усетих някакво присъствие. С периферното си зрение видях някой да седи на пейката до мен. Не можах да видя добре лицето му. Обърнах се и разширих очите си от изненада.

*POV Zack*

Не спирах да мисля за тези сини очи и тези меки розови устни. Откакто излезнахме от кафенето мисля само за нея. Представям си как я чукам, как оставям следи, дори драскотини по кожата ѝ, как крещи името ми. Мамка му, исках я и то веднага.

- Зак - беше Елена. - Какво ти е? Не си казал нищо, откакто излязохме от кафенето.

- Нищо ми няма - загледах се в далечината и зърнах момичето от кафето. Тръгна към парка. - Ще се видим по-късно, имам една недовършена работа - казах, като тръгнах по момичето.

- Ще се видим ли довечера у Меган? - беше Елиът.

- Не знам, може би - казах. Мислех само как да стигна до нея.

Стоях на разстояние, не исках да разбере, че я следя. Видях как седна на една пейка и извади книга от чантата си. Имаше нещо в това момиче. Нещо, което ме кара да се чувствам различно. Искам да разбера всичко за нея. Искам да знам кой е любимият ѝ цвят, каква музика обича...Тръснах глава. Какво ми ставаше? Аз не се интересувах от това. Исках да я изчукам, това е. Трябва да е това. Имах нужда да го направя.

Гледах я в продължение на няколко минути. В следващия момент ми хрумна идея. Тръгнах към пейката, на която седеше тя и седнах до нея. Усетих как тялото ѝ се напрегна в същия момент. Погледна ме, а в сините ѝ ириси можех да прочета изненада.

- Какво правиш тук? - попита с кадифения си глас.

- Седя си - казах, усмихвайки се. Тя видимо се учуди от отговора ми.

- Ще задам въпроса си така: Какво искаш, Зак? - отворих широко очите си. Тя откъде знаеше името ми?

- Знаеш името ми?

- Да. За жалост, учим в един колеж. Аз съм момичето, което никой не забелязва. Не се безпокой, едва ли си единствения, който не знае, че съществувам - не можех да повярвам. Наистина ли учим в един и същ колеж?

- След като ти знаеш името ми, ще ми кажеш ли твоето?

- Защо си мислиш, че бих искала? - каза и лека усмивка заигра по лицето ѝ.

- От учтивост? - тя се засмя леко. Стана, прибра книгата в чантата си, а аз усетих на къде вървят нещата. Станах и я хванах за ръката, като усетих някакво електричество да минава през мен. Погледите ни се срещнаха и останахме така в продължение на няколко секунди. Пуснах ръката ѝ.

- Между другото, името ми е Розали - каза, преди да тръгне. Гледах как сиуетът ѝ избледнява, докато накрая съвсем изчезна.