Searing passion/Изпепеляваща страст

11

*POV Zack*

Мразех болниците. Мразех мириса на лекарства, мразех хората с бели престилки, мразех малките седалки, на които хиляди хора са седяли с надежда и са чакали лекарите да им кажат добри новини. Мразех мръсно белия цвят на стените, мразех всичко. Но ето ме сега, чакам вече четири часа на тези пропити с надежда и сълзи седалки и се питам дали Ро е добре.

Спомените отпреди няколко часа не излизат от главата ми. Как тя се хвърли пред куршума и спаси жалкия ми живот. Спомням ми кръвта и ужаса, който изпитах. Страхът, който за части от секундата завладя цялото ми тяло, страхът от това, че можех да я загубя.

Всякакви сцени минават през главата ми докато чакам. Представям си как докторът идва и ми казва, че Розали не е издържала и е умряла на операционната маса; как след това тя ще е осъкатена за цял живот и всякакви други ужасяващи сценарии.

Чакането ме убива. Ами ако тя не е оцеляла? Ами ако, заради собствената ми глупост я загубя. Не, не мога да я загубя. Няма да успея да го понеса. Тя е единственото момиче, което ме накара да почувствам нещо по-различно от самота. Спомням си онзи ден, в който решихме да се разходим в парка. Беше облечена с черни тесни дънки, а косата ѝ беше вързана на висока конска опашка. Така лицето ѝ беше открито и можех да се насладя на всека част от него. Сивият пуловер, който беше облякла караше прекрасните ѝ сини очи да изпъкват. Спомням си, че говорехме за теорията на относителността, после говорехме за нещата от живота и за какво ли още не. После спомените ми ме откорват до момента, когато тя ме гони с куп паднали листа в ръка. Усмихвам се при спомена. Взаимно се замеряхме с листа. Спомням си прекрасната ѝ усмивка и звъннливият ѝ смях. При мисълта, че може да не чуя този смях никога повече, усещам шибана болка, която ме изгаря отвътре.

Ставам и започвам да обикалям, като пълен идиот. Този доктор няма ли да се появи най-накрая? Напрежението тече във вените ми и не мога да си намеря място. Решавам да отида да си взема кафе.

***

Минават още три часа. Какво толкова правят там вътре, по дяволите? Докато си го помисля и съм задрямал.

***

Още два часа. Чаках и чаках. Чувствах се наистина изморен, не бях спал цялата вечер. Притеснението и страхът никак не ми помагаха. Вече близо десет часа няма никакви новини.

Тъкмо решавам да подремна, когато от вратата излиза висок мъж, с мръсно руса коса и издължено лице, около четиридесетте.

- Розали Матюс? - когато чувам името ѝ сърцето ми спира за няколко секунди.

- Да? Как е тя, ще се оправи ли?

- Добре е, засега е стабилизирана. Куршумът беше още в нея, когато я доведохте, г-н.... - погледна в папката, която държеше - Стивънс.  За щастие не е нанесъл никакви увреждания и госпожицата ще се оправи.

- Ще мога ли да я видя?

-  В момента, тя е в безсъзнание, но няма проблем да останете при нея. Хубаво ще е, като се събуди, да има някой при нея.

Въздъхнах. Розали щеше да се оправи. Имам чувството, че през цялото време съм носил огромен камък на плещите си и сега ще си отдъхна.

Вървя с лекаря, който ме води при нея. Спира пред врата , на която са изписани три цифри - 371. Стаята на Ро. Отварям вратата и я виждам. От ръцете ѝ излизат системи, които вливат в организма ѝ различни лекарства и болкоуспокояващи. Облечена е с онези болнични ношници, които всички пациенти носят. Сърцето ми прескача удар и аз усещам как напиращите сълзи се опитват да си проправят път навън. Сядам на стола до леглото и хващам ръката ѝ, която изглежда толкова малка, в сравнение с моята.  Поглеждам я. Очите ѝ са затворени, а мъглите ѝ леко потрепват. На пръв поглед може да изглежда съвсем нормална и крехка, но в действителност е толкова силна и смела.

Сълзите се стичат неконтролируемо по лицето ми. Аз съм виновен за всичко. Заради мен Розали е в това състояние. Заради мен!

- Ро, моля те, моля те, не ме оставяй. Не ме оставяй в този самотен и сив свят. Единствена ти внасяш светлина в, така или иначе, мрачния ми живот. Ти си моето спасение от заточението на самотата и тъгата. Моля те, не можеш да ме оставиш - говорех ѝ, макар да знаех, че не може да ме чуе.

- Помниш ли, когато бяхме у нас преди, може би, около три седмици и ядохме пица, и гледахме Ridiculousness? Когато се смяхме гръмко и обсъждахме глупостта на хората. Помниш ли, когато се бихме с възглавници, а когато се опита да ме удавиш във ваната, на шега, а аз се престорих на умрял и ти се паникьоса?

Казвам всичко това със сълзи на очите и ръка, държаща нейната. Не искам да я пускам, сякаш ще избяга и страхът от загубата ѝ ще ме завладее отново.

- Имам нужда от теб.