Searing passion/Изпепеляваща страст

8

*POV Rosalie*

Слънчевите лъчи бавно проникват в стаята и леко дразнят очите ми, карайки ме да ги отворя. Първото нещо, което виждам са нотите изписани по стената.

Преди около две години, след като се преместих в Бостън и намерих този апартамент, който наричам "моето малко обежище", реших, че ще е добра идея да го украся. Музиката е почти целия ми живот. Успокоява ме и винаги ме кара да се чувствам някак...цяла. Затова на всяка стена нарисувах нотни редове, които по-късно запълних с ноти на песни, които съм писала. Получи се наистина добре.

Следващото нещо, което нахлува в съзнанието ми е, Зак, и какво се случи снощи. Наистина ли го направихме? Аз и Зак?

Когато се обръщам към другата страна от леглото, него го няма. Скачам на краката си, обикалям целия апартамент, но следа от него няма. Тръгнал си е. Зарязал ме е, тъпото копеле, била съм поредната! Усещам как гняв и разочарование се надига в мен. Не знам защо се учудвам всъщност. Какво да очаквам от човрк като него?

Решавам да си направя чай, за да се поотпусна. Пускам си една от любимите си групи, The Cab, и заедно с чашата топъл чай в ръка, сядам на големия фотьойл и се оставям на музиката да ме обгърне и вдъхнови. След малко съм с китара в ръце.

Няма те пак до мен
Искам те, но си различен
Защото живеем в различни светове
Свят на реалност и на приказките

Когато се връщам в реалността, поглеждам часовника. Кога стана 14.00. Трябва да отида на пазар, да почистя, да подредя. Мамка му! Не трябваше да се отнасям така. Набързо слагам скъсаните си дънки и зелена риза, обувам кецовете, взимам си чантата и тръгвам с бърза крачка. Трябва да купя нещо за вечеря. Охх...защо съм толкова разсеяна?

Вече беше около 17.00, когато привърших с работата. Решавам да се поразходя в парка. Често правят разни благотворителни събития там. Миналия месец събираха дрехи, за деца от сиропиталища, а миналата седмица направиха безплатен концерт, за са съберат пари, които да дарят в болница за ново оборудване. Винаги, когато мога, отивам и им  помагам.

Днес явно са решили да правят състезание по рисуване. На площада са подредени маси с скицници, бои, моливи и всякакви такива принадлежности. Децата тичат и се опитват са се доберат до някой и дръг молив. Леко се засмях, когато едно момиче се скара на момчето до нея, защото не ѝ давал боичката.

Разхождам се и наблюдавам какво рисуват децата. Някой изобразяват себе си като феи, каубои или супергерои, а други рисуват полета, реки или морета. Погледът ми бива привлечен от една картина, на която е изобразена пътека, от двете страни с красиви дървета и в края на пътеката има човек. Усещам тъга. Сякаш виждам себе си в тази картина, отново сама.

Когато вече си тръгвам, забелязвам Зак, който се приближава към мен. Сърцето ми изведнъж забързва ритъм, стомахът ми се свива, а в главата ми настъпва пълна бъркотия. Какво клише, нали?

- Розали, какво правиш тук? - пита ме, а когато чувам кадифения му мек глас, коляната ми омекват. Какво ми става? Няма как да го харесвам...нали?

- Ами аз, п-просто се р-разхождам - казвам и ми се иска земята да ме погълне.

- Виждам, харесва ти картината ми? - неговата картина?

- Твойта картина? Ти рисуваш?

- Не си ли личи? - засмива се, при което не успявам да скрия леката си усмивка появила се на лицето ми.

- Наистина си много добър. Да ти призная в тази картина, като че ли припознах себе си.

- Не разбирам, защо го казваш? - Поглеждам го и леко се усмихвам.

- Трябва да тръгвам, бързам за една...за една среща. Ще се видим в училище, предполагам? - Питам, надявайки се да се измъкна.

- Може още довечера - намига ми.