Book 1:Trust Me Again

Първа глава

Седя заедно с няколко приятели. Както всеки ден след училище пием бира в затънтената част на парка,където и често обичам да се скатавам за да пуша-лош навик придобит от лоши дни. Не, не ме мислете за лошо момиче. Напротив, много съм добра даже.Обличам се прилично, имам добри оценки в училище, може да се каже любимка на учителите, участвам в много благотворителни каузи.. Но просто навиците са си навици.
-Кио?
-Да? -обръщам се към Намджуун, който ме вика.Той е най-добрият ми приятел тук, от както се преместих. И от както запоследно видях... "Не Кио, не мисли за него. "
-Та къде каза, че мислиш да кандидатстваш? -пита ме той. Всички повдигат тази тема, когато си за последна година в училище. Честно,малко е дразнещо.
-Още се двоумя. Ами ти? -питам го на свой ред. А да, с него сме и в един клас.
-Музикалното сигурно..
Той е добър музикант и рапър. За нова настоява и да го наричаме Rap Monster.
Всички започват да си гаворят след това. Аз бегло следя разговорите им. Паля цигара и се замислям... за него. За Кен. Не бива да го правя, но го правя. Напоследък доста често мисля за него. От доста време не го бях правила. Всячески се опитвах да го избия от главата си, а сега седя и се опитвам да сглобя образа му в ума си. От известно време насам всичко всякаш напомня присъствието му.Начина,по който някой говори, или как е оставена цигарата в пепелника. Сепвам се и гася цигарата си-тя също ми напомня за него. Даже наскоро ми се стори че го видях измежду тълпата на улицата.
Мислите се блъскат в ума ми. Добрите и лошите спомени се сливат. Дали пък добрите не са повече, или просто ми се иска да са повече...
-Ким Хакио-чувам някой да изрича името ми. Не, поправка, чувам как Джехуан изрича името,както в най-хубавите ни моменти. Обръщам се назад по посока на гласа. Не знам дали искам да е там или просто искам да потвърдя подозренията ми че откачам.
Нищо. Зад мен няма нищо.
Отдъхвам си,явно наистина откачам. Не знам какво очаквах. Не съм го виждала откакто го оставих там, в неговата къща, шокиран от думите ми. Може би всъщност никога нямаше да имам смелостта да се откъсна от примката му, ако нашите не ми бяха казали,че се местим в друг град.Тогава реших да прекъсна всякакви връзки с него.
-Е, ние ще вървим. -казват няколко човека, стават и тръгват. Оставаме само двамата с Намджуун.
Той ме поглежда, после поглежда захвърлената цигара в краката ми, от която е дръпнато само два пъти.
-Какво има? -пита и ме поглежда разтревожено.
-Нищо..-казвам вяло и махам с ръка.
Той ме гледа изпод вежди,а аз му се усмихвам и се изправям.
-Хайде да тръгваме! Стана студено.
Той също се изправя,потърква раменете ми за да ги стопли и тръгваме.
-Кажи ми наистина...какво ти става напоследък? -пита по пътя за вкъщи. Винаги ме изпраща до нас.
-Какво да ми става?
-Ами отвеяна си, мислите ти са другаде. За какво мислиш постоянно?
-Нищо ми няма,RapMon...-завъртам очи.
Той се спира,става с лице към мен и ме поглежда в очите. "Мамка му, всеки път действа!"
-Може ли да говорим друг път?-опитвам се да го избегна.
-Не!
-Айш!Добре...
-Слушам те.
-Преди да се преместим тук,във стария град където живеех имаше едно момче...
-Разби ти сърцето?
-Ами може да се каже..
Намджуун ме прегръща и се усмихва.
-Не го мисли толкова. Миналото си е минало.
-Прав си. -усмихвам се и продължаваме по пътя.
Може би на наистина е прав,а пък може би не...
-Искаш ли да влезеш?Може да гледаме някой филм. -питам го когато пристигаме пред нашата къща.
-Не мога, имам да направя няколко домашни.Друг път, става ли?
-Добре. -усвихвам му се-До утре! -казвам и влизам през портата на градината.
-Чао, чаоо! -махва ми той и тръгва.
Прекосявам градината и влизам в къщата. На вратата ме посреща брат ми.
"Айш,не пак! "
-Ти знаеш ли кога въобще трябва да се прибираш? -пита ме той. Не, направо крещи.
-Всеки път ли ще минаваме през този спор след като се прибера? -питам леко раздразнена докато събувам обувките си.
-Да,докато не се разберем най-накрая!
-Яяя, стига си! Подлудяваш ме вече! -подминавам го на път за кухнята. Отварям хладилника и търся нещо за ядене.
-Нова кутия!??! Нали се разбрахме,че миналата ти е последната? -взел е кутията цигари от джоба на якето ми.
-Рави!Не ми пипай личните вещи! -казвам аз с повишен тон.Вдъщност правилното му име е Ким Уоншик, но той предпочита просто Рави.
-До кога Кио, до кога?-оставя кутията на масата и се подпира на вратата на хладилника. Вече тонът му е по-мек.
Взимам няколко неща и затварям вратата. Той леко се олюлява,но запазва равновесие. Оставям нещата на масата и мушкам цигарите в задния джоб на дънките си.
-Това си е мой избор.-казвам.
-Не искам да си съсипваш здравето.Аз съм по-големия, трябва да те пазя. Разбери ме..
Разбирам го.Напълно.
Рави се приближава и слага ръка на главата ми.
-Оппа! -цялата се заравям в него и го прегръщам силно. Той също ме прегръща и гали косата ми.
За пръв път спора ни има такъв финал. Попринцип винаги завършва с много крещене и тряскане на врати. Но този път просто нямам сили за поредния скандал, искам само да стоя с лице заровено в него и всичко да приключи.
На следващия ден съм отново на училище. Първите три часа се изнизват бързо. През междучасието аз,Rap Monster и още двама приятели- Хьок и Сехун седим на пейка пред училището.Скоро към нас се присъединават двете ми най-близки момичета-Тейон и Тифани.
Цигарите в джоба ми всякаш натежават. В училищния двор е забранено да се пуши, а на мен все повече ми се струва,че кутията ще пробие якаето ми.
Потривам ръце за да ги стопля.Ноември е и е студено.
RapMon хваща ръцете ми и ги увива с шала си.
-Как е сега? -пита ме.
-По-добре.-усмихвам се-Но не е нужно. -казвам и увивам шала отново около врата му.
Той изцъква с език.
-Ужасна си, човек едно хубаво нещо не може да направи за теб.
Усмихвам се мазно и го гушвам.
-Хей, Кио, ще ходиш ли на концерта на EXID в петък?-пита ме Тейон.
-Мислех за това, но не успях да си намеря билет...
-Аз имам един!-извиква радостно Тифани.
Всички я поглаждаме странно и тя намалява децибелите.
-Баща ми е от оргарнизаторите и му дават два безплатни билета. Ще ти дам втория.-продължава тя.
-Омо, наистина ли?
-Да-тя кимва и аз ставам за да я прегърна.
След като сядам отново на мястото си, чувам глас,който небива да чувам.
-Хакио!
Този път не само аз го чувам. Всички се обръщат за да погледнат. Само мен ме е страх да видя.
Невъзможно! Няма как той да е там!
И съм права. Там стои брат ми, видимо недоволен.
Ставам и отивам при него, а той започва да ме смъмря.
-Стига си си забравяла парите! Ще спра да ти ги нося и да те видим тогава!
Уоншик учи задочно, а през другото вреве работи почасово за да спести за собствено жилище. Сега явно или е тръграл на лекция или е излязъл от работа.
-Съжалявав, Оппа! Благодаря! -казвам и бутам парите в джоба при цигарите.
Рави си тръгва, а аз го изпращам с поглед.Тръгвам към останалите, когато усещам нечия ръка на рамото си. Замръзвам на място.
-Ким Хакио
Гласът, допирът... Когато се обръщам не мога да повярвам на очите си...