- Какво?! - каза той и се обърна към мен.
- Нямаме бъдеще заедно и това е очевидно.
- Не може просто ей така да кажеш, че трябва да се разделим! - той вече плачеше. Чувствах се толкова виновно, но всичко вече прекаляваше.
- Това е за добро, не мислиш ли?
- Не, не мисля така! Дори не мога да си обясня с каква лекота говориш за това!
- Помисли по дяволите! Училището свършва. Ти ще бъдеш идол, а мен ме чака колеж! Как си представяш да сме заедно?
Той повдигна главата си и заби поглед в мен. Зачервените му очи сякаш заразиха моите, които моментално се насълзиха.
- Ако наистина държеше на мен, щеше да бъдеш с мен до края. - прошепна той тихо, колкото да го чуя.
Тези думи сякаш се забиха в мен. Не мога да повярвам, че го каза. Искаше ми се да му ударя един шамар, за да се осъзнае, но... По-добре е да си мисли така.
- Сега имам семейство. - започнах аз. - Трябва да спреш да мислиш за мен и да погледнеш себе си.
Бях забила глава в пода. Не можех да го погледна. Щеше да разбере, че го лъжа. Тогава усетих как идва към мен. Сърцето ми започна да бие като лудо. Той повдигна брадичката ми и долепи челото си до моето. Бях вцепенена. Не можех да помръдна. Рязко сля устинте ни. Бутна ме до стената и не отделяше устните си от моите. Сякаш искаше да ме задуши. Поставих ръцете си на гърдите му и го избутах от себе си. Отново бях забила поглед в земята. И двамата дишахме тежко. Той се приближи до ухото ми, при което изтръпнах и прошепна:
- Ще се върна и ще си моя.
След казаното, просто излезе от апартамента ми и ме остави сама. Свякох се на пода и започнах да си мисля.
Така е по-добре.
****
Завършването. Доживях да дойде този момент. Облякох си дрехи, които бях приготвила извън кашоните, защото днес щях да се нанасям при майка си, и взех снимката на Юна. Веднага щом я погледнах се разплаках. Трябваше да сме заедно, трябваше да съм до нея. Как можах да не забележа, че й има нещо?
Май трябва отново да стана "Ледената Кралица". Тогава си ми беше най-добре. Не плаках всеки ден, не ми пукаше за момчета. Трябва да забравя всичко и да започна на ново.
Точно заключвах вратата, когато Бекхьон излезе от апартамента си. Той леко се усмихна, а аз просто го погледнах студено и заключих, след което тръгнах по стълбите.
Какво? Просто Хе Ми се върна...
Училището беше пълно. Бутахме се на двора като полудели. Нямаше да отида при момчетата и то бе ясно, но когато Лухан ме забеляза тръгна към мен. Опитах се да изглеждам така сякаш не съм го забелязала и тръгнах в обратната посока. Естествено в тая навалица нищо нямаше да постигна. Той извика името ми, но го игнорирах. Когато вече не можех да мръдна, Лухан ме хвана за ръката и обърна към него.
