Настъпи неловка тишина и този път наистина ми се искаше да каже нещо, но уви. Накрая погледнах в големите му кафяви очи. Боже, бяха толкова красиви. Исках да... да каже нещо, защото тази тишина ме убиваше.
- Какво имаш предвид?
- Няма да мърдам без теб! Нещо неясно?
- Умник! Питам защо?
- Вече се стъмни, няма да те оставя сама по това време.
- Божее. Мога да се оправям сама.
- Досега си се справяла сама.
- И съм добре. Остави ме поне да се прибера!
- Добре както искаш.
Стояхме така двамата в тишината. Вече наистина беше неудобно, пък и малко ми се доспа. Реших да си ходя. Казах чао на Бекхьон и тръгнах.
Ходех из парка, а лампите огряваха пътя ми. Беше толкова тихо, но изведнъж нещо развали тишината. Боже, гласът ми беше толкова познат. Не се сещах кой може да е, докато не каза името ми.
- О това да не е малката Хе Ми? - каза бавно по-големия брат на Ри А. Джонгхюн. Мале как ме дразнеше този. Миналата година завърши и, слава на бога, се махна от училището.
- Какво искаш?
- Чух, че нещо пак сте се сдърпали със сестра ми.
- И какво?
- Нищо, исках да ти се извиня. Така де, и аз не я понасям. - след това се засмя по най-гнусния начин. Тръгна към мен и ме хвана за ръката.
- Ей, я ме пусни!
- Защо? Мислех, че ме харесваш.
- Никога не съм те харесвала! Пусни ме!
- Я не ми викай, че сте стане грозно!
- Тя каза да я пуснеш. - каза Бекхьон. Защо ли не съм изненадана?
- Ти пък кой си бе?
Каза той и тръгна към Бекхьон, като двамата се сбиха. Накрая Джонгхюн падна на земята. Бях изплашена до смърт. Погледнах към Бекхьон. Лицето му беше в рани. Той дойде до мен и леко ми се усмихна.
- Ще тръгваме ли?
- Чакай, защо го направи?
- Какво? Искаше да го оставя да те опипва ли?
- Не, но просто...
- Няма просто. Хайде, ще те изпратя до вас.
