- Хе Ми.
Отворих бавно очи, позволявайки на слънчевите лъчи да ме заслепят.
- Как спа? - попита Бекхьон и седна на леглото.
- Къде съм? Какво се случи? - казах изплашено аз, припомняйки си съня и застанах в седнало положение.
- Добре ли си?
- Къде е майка ми?
- Не знам. У вас? Защо си толкова странна?
- Какво се случи?
- Напи се на партито снощи и заспа на леглото. Хе Ми, какво има? Добре ли си?
- Сънувах най-ужасния сън. - усещах как очите ми се пълнят със сълзи.
- Не не, не плачи моля те. - прегърна ме той. - Спокойно.
- Ще си до мен, завинаги нали?
- Аз... Нали ти...
- Знам какво казвах. Просто стой до мен. Имам нужда от... от някой.
- Винаги съм тук... Успокой се, моля те.
- Съжалявам за всичко, което ти причиних. - казах през сълзи. - Обичам те! Много! Ако намериш сили да ми простиш за всичко, което ти казах...
- Хе Ми-а. - целуна челото ми. - Аз съжалявам, че не бях чак толкова досаден...
***
Станах по-рано от очакваното сутринта и отидох да закусвам с нашите.
Този сън беше толкова истински...
Не излизаше от главата ми.
- Добро утро. - казах ведро аз и се усмихнах. Няма да повторя нито една грешка. Ако не друго този сън ме наплаши толкова много, че ще се държа добре с всичко живо, докато не умра.
- Како, за вчера... - започна сестра ми, но я прекъснах.
- Вчера си е било вчера. Няма проблем. И аз също се извинявам.
Да видя усмивката на сестра ми беше безценно. Сякаш ми стопли душата.
***
- Хе Ми-а, трябва да поговорим за вчера. - Юн Джу ме спря в коридора. Боже, защо всичко се повтаря?
- За Бекхьон ли?
- Да, как разбра?
Как ли?
- Така си помислих. Да, заедно сме все още. Не сме казали на Чаньол за това те е объркал.
Не мога да повярвам колко лесно говорих. А тази физиономия от нейна странна... Фантастична. Хм, гордея се със себе си.
- Хе Ми. - чух гласа на Джаебум зад мен.
- Защо не се усмихваш?
- Не знам. Днес не съм в добро настроение.
ТОЗИ СЪН ЗАПОЧВА ДА МЕ ПЛАШИ.
- Много съжалявам за вчера. Не трябваше да те заблуждавам по този начин.
- Няма проблем. - каза той и леко се засмя. - Едва се познаваме, а и усещам, че през тези години ще станем приятели.
Седях и се усмихвах като дебил... Нищо.
***
Приключих и веднагически се обадих на Бекхьон.
Изненадващо, но той вдигна.
- Ало.
- Хайде на нашето място.
- Не беше ли твое?
- Идваш ли или не?
- Вече съм в колата. - каза той като войник и затвори.
След като седнахме на тревата, се загледах в страхотната гледка.
- Е, защо искаше да дойдем? - попита Бекхьон, а аз дори не помръднах с поглед.
- Липсваше ми това място.
- Хе Ми, имаш ли да ми казваш нещо?
- В съня си... Аз, скочих от тук, защото... Ми липсваше Юна. Не че сега не ми липсва де, но...
- Виж, не е нужно да ми разказваш ако не ти е приятно.
- Сигурен ли си?
- Напълно, имаме тооолкова време. Все някой ден ще ми кажеш.
Толкова много време.
А аз искам да съм само и единствено с теб.
Край
Да, има щастлив край.
Можех да оставя края такъв какъвто беше преди.
(Просто исках да избъзикам всички хд)
Но все пак. В живота не може края да бъде променен. Не трябва да очакваме щастлив край, без ние самите да го направим такъв. Живота е суров, живота е ужасен, но... Е живот и трябва да свинем с него. Благодаря, че четохте фика ми, и се извинявам за грешки.
Лека нощ😴
