Събудих се от рязка болка в главата. Веднага станах от леглото и тръгнах към банята. Наплисках лицето си със студена вода, но това въобще не премахна силното ми гадене.
След като повърнах (няколко пъти) излязох от банята и седнах на леглото. Навън беше тъмно. 3:54.
Чакай... Каква е тази стая? Започнах да ставам нервна. Защо съм с момчешка тениска? Не, Хе Ми не си. Дори не си го и помисляй.
Точно когато тръгнах да излизам от стаята, вратата се отвори.
- Ол, ти си станала.
- Какво правя тук?
- Ами ти се напи и... Оставих те да спиш тук.
- Защо?!
- Ами...
- Бекхьон, отговори ми само на един въпрос...
- Кажи.
- Ставало ли е нещо снощи?
- Всъщност...
- О боже господи не. - казах аз и седнах на леглото, подпирайки главата си с ръка.
- Дори не довърших.
- Значи нищо не е станало?
- Чакай, къде е проблема ако е?
- Не се прави на интересен. Не сме заедно и не е редно да става каквото и да е.
- Хм, интересно.
- Какво?
- Ами вчера не мислеше така.
- Как така?
Гледах го толкова притеснено. Той седна до мен, гледайки към пода.
- Смешното е, че не носиш на алкохол...
- Просто кажи какво се е случило, а не овъртай тъпунгер такъв!
- Спокойно, не е нищо особено. Казах ти да заспиваш, а ти възрази да те остаям сама и ме помоли да остана. Дойде до мен, а аз ти казах, че не си на себе си, но...
- Но какво?
- Не, не нищо. Това е. - той обърна погледа си към мен и леко се усмихна.
- Кажи ми де!
- Няма!
- Моля те, Бекхьон. - казах аз, започвайки да понижавам тона си.
Чак сега осъзнавам, че сме толкова близо един до друг.
- Хе Ми?
- Да. - с всяка една дума, която излизаше от устните ни, се приближавахме все по-близо и по-близо. А най-гадното е, че този път не можех да се отдръпна.
