Цветът на умиращото листо

I

                                                                                      ****

Без съмнения Лион  можеше да се сметне за един от най-красивите градове във Франция. Копринената столица бе ярко осветена от нестандартните улични лампи, чиято светлина не можеше да се мери със сребърното сияние на луната, седяща в нощното майско небе в цялата си прелест. Отражението ѝ ясно се виждаше на повърхността на река Сона, която бе по-спокойна от всякога. Топлият пролетен бриз предизвикваше едва доловими вълни по повърхнината на леко движещата се река, разваляйки съвършения ѝ синхрон, но въпреки това тя пазеше неописуемата си красота. От време на време минаваха хора, сами или с компания, засмени или тъжни. Всяко лице контрастираше с друго, което допълваше нощната картина перфектно.

Сред многобройните  прозорци на сградите в квартал Croix rousse, един-единствен се отличаваше с това, че все още светеше. Повечето хора бяха навън, някои дори потънали в сън, но изключение бе Леон Робер. 

Леон не бе типичен двадесет и три годишен младеж. Разрошените му черни къдри  и пребледнялото от умора лице подсказваха, че не почиваше често. Под тюркоазено зелените му очи се виждаха ясно изразени тъмни кръгове, които бяха виден признак, че не е получавал пълноценен сън от доста време. Челото му бе сбръчкано от концентрация, а долната му устна бе хваната в капан между белите му зъби. Вече треперещата му ръка вдигаше втора, а може би дори трета чаша кафе към устните си, а с другата ръка държеше обагрена в червено четка, която се движеше по бяло платно, оставяйки кървавочервени  следи след себе си. Върху платното се виждаха многобройни фигури в най-различни цветове и форми, които сякаш крещяха чрез своя сюрреализъм и особен чар, вероятно вдъхновени от Салвадор Дали или дори Рене Магрит. Неговият характер, обаче, винаги проличаваше във всяка една негова картина, което я правеше една по рода си.

Още от детинство той се занимаваше с изобразително изкуство. Страстта му към рисуването бе породена от майка му, която го запозна с красотата и истинската полза от него. Безотказно и с увереност той пое стъпките по пътя на изкуството, уверен, че това бе призванието му. Ден и нощ той прекарваше часове пред платното, всяка една събота той купуваше нови материали и всеки ден той мислеше за нови и по-оригинални идеи, решен да преуспее именно в тази сфера.

  Леон отпи последна глътка от кафето си и се облегна на стола. Престилката му отдавна бе изгубила искрящия си бял цвят. Започна да оглежда картината, като изследваше всеки детайл с особено внимание. Взе чиста кърпа от бюрото си и започна да бърше  изцапаните си ръце, като не отделяше поглед от платното пред себе си. Часовникът в хола удари дванадесет и той въздъхна. Стана от стола си с мисълта, че е приключил, когато забеляза малко несъвършенство в творбата си.

- Нека не оставяме работата недовършена, приятелю. - каза сам на себе си с измъчена усмивка на лице, когато отново хвана четката в ръка.