Цветът на умиращото листо

II

                                                                                                 ***

Леон се събуди. Мързеливо отвори зелените си очи и погледна часовника, който тиктакаше тихо на малкото нощно шкафче до леглото - показваше девет. Нощта бе минала и меките лунни лъчи бяха заменени от силните слънчеви проблясъци. Той се изправи и погледна към дрехите си и с ужас забеляза, че все още носеше изцапаната си престилка от предната вечер. Вероятно поради умората несъзнателно се хвърлил върху леглото си изпаднал в дълбок сън.

Леон погледна чаршафите с надеждата, че са чисти и щом видя, че бяха непокътнати, въздъхна с облекчение. Слънчевите лъчи нахално навлизаха в стаята, осветявайки я по необяснимо красив и успокояващ начин. Меката жълтеникаво-оранжева светлина придаваше на голямата спалня невероятно красив вид, отразявайки се в блестящия паркет и огромното огледало, висящо на стената. Леон с мързеливи крачки тръгна към банята, но преди това се огледа. Къдравата му черна коса се спускаше плавно до раменете му, покривайки половината му лице. Придаваше му нежен и същевременно  уморен вид. Почервенелите му очи проследиха и петната, които шареха не само по косата му, а и по лицето, врата и за съжаление, дрехите му. Престилката не бе успяла да защити черната му риза напълно, което го накара да се намръщи - бе любимата му, а сега бе съсипана.

Художникът извади чиста кърпа от белия си гардероб, след което съблече дрехите си и ги хвърли в пералнята. Уви кърпата около кръста си, след което лениво влезе в банята, забравяйки да затвори вратата. Навик, от който не можеше да се отърве с години. Не му направи впечатление, тъй като живееше сам и нямаше кой да наруши спокойствието му, затова просто закачи кърпата си и влезе под душа. Щом пусна водата, сякаш всяка частица умора изведнъж напусна тялото му и той се усмихна. Прокара ръце през вече мократа си коса, усещайки как едрите капки се удряха в тялото му, изкарвайки го от мислите му. Погледна надолу и забеляза как водата се изменяше в спирала от всякакви цветове, което го вкара в приятен транс. Незнайно защо за него самия, тази гледка му напомняше на невинното му детство, когато живееше в Париж.

Щом Леон приключи и вече бе искрящо чист, той спря водата и грабна кърпата си, след което я уви около кръста си. Застана пред огледалото над мивката и се погледна, за да се осигури дали някое нахално петно не е останало върху лицето му, след което изми зъбите си набързо. Върна се обратно в стаята си, която вече бе изгубила вълшебното си сияние от преди няколко минути, но Леон не обърна внимание. Облече се набързо, и завърза буйната си коса на опашка, след което със забързана крачка тръгна към кухнята - не бе ял нищо от предната вечер и стомахът му тепърва забелязваше това.

Младият мъж отвори хладилника си и остана леко разочарован - ябълковият сок бе на привършване, а за хапване имаше беден избор от яйца, плодове и остатъци от предната вечеря. Мисълта да отиде до магазина го разочарова; бе настроен да мързелува цял ден с чаша кафе на терасата и да рисува, преди новите му идеи да изчезнат.

Разведри го единствено това, че нямаше да ходи на работа идните няколко седмици, тъй като музикалният магазин, в който работеше заедно с най-добрия си приятел Жак , беше в ремонт. Шефът му Франсоа бе един доста весел и хумористичен човек, който наистина харесваше двамата приятели, тъй като те бяха най-ентусиазирани в работата си и привличаха най-много клиенти. На Жак му се отдаваше, тъй като той бе преизпълнен с енергия и винаги разсмиваше и интригуваше клиентите, докато Леон по-скоро ги привличаше със своята отзивчивост и любезност. Когато заедно с Жак се захващаха за работа, клиентите прииждаха като мравки, попаднали на огромно кубче захар.

Франсоа реши да им даде платен отпуск, от което Леон се възползваше пълноценно.

Грабна сока, яйцата и една ябълка, след което тръшна вратата на хладилника. Набързо си направи кафе,в което никога не слагаше захар, тъй като го предпочиташе горчиво, след което изсипа и останалия сок в любимата си чаша. Тъкмо когато тръгна да пържи яйцата, бе прекъснат от силното звънене на телефона си. Леон въздъхна разочаровано и остави непокътнатото яйце обратно в кората, хвана кафето и телефона си в ръка, след което излезе на терасата си с впечатляващ изглед. Отпи малка глътка от  кафето си, след което вдигна телефона до ухото си.

-Кажи, Жак.

- Пред вратата съм, отвори!