VI

38 6 0
                                    

Леон нетърпеливо чакаше Жак пред библиотеката, държейки две вече изстиващи чаши кафе. Навън все още беше мрачно, но от време на време слънчеви лъчи пробиваха тъмните облаци, разкъсвайки мъглата, която все още висеше над града. Улиците вече бяха по-оживени, от многобройните магазини се чуваха весели гласове. Безжизнеността, която Леон видя и почувства три часа по-рано, беше почти изчезнала. 

Сякаш за да разсее чувството на меланхолия още повече, Жак се появи иззад ъгъла с широка усмивка на лице. Лъчезарното му лице бе поруменяло от бързината, с която ходеше, а русата му коса бе по-разрошена от обикновено. 

- Съжалявам, че закъснях! - каза Жак задъхано, когато стигна приятеля си.

- Няма никакъв проблем, свикнал съм на факта, че никога не идваш навреме. - засмя се Леон и подаде едната чаша на Жак.

Жак отпи жадно от кафето си, след което виновно погледна Леон и извади лист хартия от джоба си. Подаде го на къдрокосия художник, който го изгледа с особено любопитство. Щом прочете написаното върху него, веднага вдигна вежди.

- Датата на изложбата се мести на двайсет и трети май?

- Точно така. Затова побързай да вземеш решение, защото остават няколко дена от записването.

Леон въздъхна и върна листа на Жак. Все още се двоумеше между това дали да  участва или не, а съкращението на срока го затрудни двойно. 

Още от детството си  Леон се отличаваше с необикновена дарба в рисуването. Едва на девет години  бе способен да създава неописуемо красиви пейзажи, карикатури и понякога дори портрети. Майка му също бе страстен художник, което явно се отразило до голяма степен на малкия Леон.  Бе старателно и  кротко дете и това бе една от многото причини родителите му да го обичат безкрайно; винаги учеше уроците си с изключително внимание, подреждаше стаята си до съвършенство всеки ден и дори помагаше на родителите си със задълженията у дома. Никога не вършеше бели, като се изключи безкрайното изцапване на новите му дрешки с бои.

Въпреки своята прекрасна дарба, Леон нямаше желание да участва. Колкото и да обичаше картините си, той бе твърде несигурен в себе си. Знаеше, че критиката е полезно нещо, но той беше и изключително ужасен от нея.  Не искаше да приеме нито един отрицателен коментар за изкуството си, което  бе твърде голяма пречка за него и за кариерата му като художник. 

Цветът на умиращото листоWhere stories live. Discover now