Цветът на умиращото листо

IX

   Всичко беше погълнато от тъмнина. Леон не усещаше тялото си, което се строполи на земята за секунди след болезнения сблъсък, нито протичането на времето, за което той съвсем бе изгубил представа. Долавяше крясъците около себе си, които ту отслабваха, ту ставаха по-силни. Леон се чувстваше изключително безпомощен. Губеше съзнание и го възвръщаше за секунди, от което изпитваше невъобразим страх. Нямаше представа какво се случваше, нито каква бе причината за случващото се и именно неведението плашеше Леон.

Бавно започваше да се съвзема - усети как някой държеше главата му, която пулсираше от болка. Успя да отвори очи и да се огледа - мъже, жени и дори деца се бяха скупчили около него, гледайки го  уплашено и с паника в очите. Доста от тях държаха телефони - дали викаха бърза помощ или снимаха, той не знаеше. Леон ги виждаше като през очила с грешен диоптър, размазани и далечни. В този момент единственото, което той искаше, беше да спре нетърпимата болка, която изведнъж се разпростя като заразна болест из цялото му тяло.

С много усилия той вдигна ръка и докосна главата си. От парещата болка му се плачеше, но сякаш не бе способен да го стори. Погледна ръката си и едвам не извика от голямото количество кръв, което видя върху нея. Когато сведе очи към тялото си, едвам не изгуби съзнание отново - малки и големи стъкла стърчаха от тялото му, а дрехите му бяха покрити с кръв и мръсотия. 

След като отново събра сили и се сдържа да не припадне, той погледна нагоре, за да види кой държеше главата му. Веднага щом видя огненочервената коса, която едва-едва галеше лицето му, той изтръпна и мигом забрави за болката, която се гнездеше в плътта му. Насълзените му от болка очи погледнаха към топлите пъстри орбити, които го гледаха разтревожено. По нежното и бледо лице на момичето беше изписана чисто притеснение.

Художникът беше очарован от пленителната красота на момичето, което безспорно беше онова, с което той постоянно се засичаше. Усети силния аромат на люляк и потръпна.

 " Това лице ми е познато...Анастасия?", помисли си той, все още неспособен да мисли трезво.

Изведнъж тръпки удариха тялото му и стотици спомени влетяха в главата му.

Анастасия - дъщеря на Наташа и Берн, най-добрите приятели на родителите на Леон. Малкото червенокосо момиче, с което той си играеше всеки следобед на криеница и домино. Момичето,с което всеки почивен ден изследваше улиците и парковете на Париж. Детето, което обожаваше люляк и го учеше на руски. Неговата най-добра приятелка, която винаги носеше гердан с медальон, който бе във формата на дъбов лист.