Elizabeth's redemption (Изкуплението на Елизабет)

Пролог

1210 година

Храната е оскъдна, каменната стена с всеки изминал ден застудява и знам, че зимата идва. А със зимата и Рождество Христово. А с този празник спомените се засилват и едва се сдържам да не заплача и закрещя от отчаяние.

Монахинята ми донесе нещо приличащо на супа, което нямаше шанс да изям, и отново ми чете библията. Да се радвам, че съм тук и имам шанс да изгоня демоните от душата си тук, а не на бесилото или на кладата. Слава тебе Господи!

Уморена съм, но не мога да заспя. Гладът е силен. Гладът за чистия горски въздух и песента на птиците, за вечерите, в които разказвах истории на малкото си братче и ме имаше за герой. Още помня погнусеното му лице, когато стражата дойде и ме отведоха.

Майка ми плачеше и се нахвърли на стражата хванал ме за китката. Помня и как баща ми и удари шамар и и се скара, че се опитва да спаси дете на сатаната. Преди бях Лизи, Лизибет. Е и, Елизабет, но само, когато го бях ядосала много. Сега за тях съм едно от децата на сатаната- вещица.

-----

Събудих се цялата обляна в студена пот. По това време на нощта всички в манастира би трябвало да спят. По коридора отекваха стъпки. Дали са те? Дошло ли ми е времето?

Сълзите напираха да потекат като водопад по лицето ми, но ги изтрих. Ако пратениците на смъртта идват, ще ги посрещна права с гордо изправена глава. Подпрях се на стената и се опитах да се закрепя на краката си, но затрепераха. Нормално. На 546 ден вече спрях да се движа. Има ли смисъл като шанса да се измъкна е толкова нищожен, че все едно го няма?

Затворих очи.

Вратата се отвори и си поех тежко дъх.

Това е краят.

Издишах и отворих очи.

Това не е краят. Засега.

Чифт лешникови очи се взряха в мен с неприкрит интерес.