Elizabeth's redemption (Изкуплението на Елизабет)

Глава 2: Къде изчезна вярата в доброто?

-Тишината не те ли побърква?-първото нещо, което сме си казвали от... Много време насам.

Не съм броила дните, откакто ме посещава, пише в тефтерчето си, наблюдава ме скришом, мислейки, че не виждам. Вече имаме нещо като традиция. Всеки ден се приближава по стената с една крачка, а аз отстъпвам с една крачка. Почти съм стигнала до първоначалното му място, а той до моето.

Въпреки, че не говорим това е най-хубавото ми време от деня. През тези един, два часа забравям за езерото и как всяка нощ се давя. И как с всеки изминал ден ми става все по-трудно да изплувам.

-Защото на мен да. Не мога да си представя някой да живее в свят лишен от звук.- прокара ръка през косата си и се подпря по стената.

Чак сега забелязах ръцете му. Дълги и нежни пръсти създадени да творят музика. Тогава защо е тук? Не го попитах. Ако аз го попитам нещо, ако аз искам да притежавам частица от неговата душа, той щеше да иска частица от моята. А не съм сигурна, че имам достатъчно. Дори за себе си.

-Опитвам се, наистина се опитвам, по дяволите.-хвърли тефтера до него и ме погледна предизвиквайки ме да кажа нещо. Каквото и да е.

-Не е хубаво да използваш такива думи тук.- мигновена болка се разпростря в гърлото след тези няколко думи.

Не съм говорила от токова време, че дори не помнех собствения си глас.

-Би ли повторила пак? Гласът ти...-погледна ме зарадвано и взе тефтера и записа нещо.

-Какво гласът ми? Толкова ли е ужасен?-обгърнах се с ръце, опитвайки се да се предпазя от всеки възможен отговор.

-Мислех си, че никога няма да го чуя.-засмя се и смехът закънтя в килията.

-Може ли да те попитам нещо?-преглътнах тежко. Гърлото ме дереше отвътре с всяка дума.

-Разбира се, каквото искаш.-втренчи се в мен чакайки въпроса. Изправи се и приближи към мен.

-Защо си мил с мен? Няма да спечелиш нищо с това.-усмивката му се изтри от лицето и седна на пода.

-Винаги ли хората трябва да гледат за своята изгода?

-Защото такава ни е природата. Винаги ще мислим първо за себе си и може би след това за другите.

-Не вярваш ли в доброто?-върна въпрса към мен и прокара ръка през косата си.

-Според теб вярвам ли?-надявам се поне той да знае отговора на този въпрос.

-Повече отколкото ти се иска.-усмихна се сякаш на себе си и се изправи.- До утре, Лизи.

Сърцето ми прескочи за миг и го погледнах неразбиращо. Потупа мястото до себе си и излезе. Долазих до мястото му и намерих малко листче.

Разтворих го и мога по-късно разбрах какво. Беше част от карта.