Elizabeth's redemption (Изкуплението на Елизабет)

Глава 3: Просто пусни спомените си по поречието на река!

1208 г.

Камбани. Отброяват полунощ. Единственият, който би дошъл при мен толкова късно е Ерик.

-Како?-гласчето му трепери и ме стисна по-силно.

-Пак ли...

-Да. Ще го излекуваш ли?-изправи се в леглото и вдига ръкава на блузката си.

-Щипе ли?-кимна и стисна зъби.

Сега ще го заболи. Взех свещта от масичката и я доближих до ръката му. Петното е по-голямо от предните пъти. Което означава, че е на няколко дни, и чак сега идва при мен. Никой в къщи не знае за него освен мен. Засега се справям с прикриването му, но не знам още колко време ще го правя.

Ако мама научи ще каже на баща ми, а ако той научи ще го прати при местния лечител, който ще му среже ръката.

Кожата седеше разкъсана и разкриваше голяма кървава каша. Пламъкът на свещта погали леко кожата му, карайки го да изскимти. След това извадих от раклата си билки. Нагрях ги леко на огъня и ги прокарах по раненото място.

-Извинявай, како. Повече няма да идвам при теб!-дръпна ръкава и ме погледна извинително.

-Какви ги говориш?-погледна ме уплашено и наведе глава- Глупаво момче, до сега не разбра ли, че бих направила всичко за теб!

-Знам какво говорят хората, како.

И той е чул. Из цялото село се носят слухове за мен. Червената ми коса и сини очи плашат местните също, както и умението ми да боравя с билки. Достатъчно, за да ме сметнат за вещица.

-Страх ли те е от мен?-погледнах го в очите му лек страх, прикрит от любопитство. -Не бих те наранила, Ерик. Вярваш ми, нали?

-Стига да не ме превърнеш в тиква и да не нараняваш хора.-погледна ме сериозно и се усмихна.

-Все едно ме ме познаваш.-Ерик се усмихна и ме целуна по бузата.

-----

Подпрях глава на стената и сълзите стоплиха бузите ми. Чувствам се жалка, че плача за нещо, което не мога да върна. Но и ми олеква, представям си, че спомените ми са лодка, която пускам по реката и я изгарям. Като викингско погребение. С малката разлика, че не съм викинг, и че не съм мъртва. Все още.

Изтрих сълзите от очите си и взех малките парчета, които Марко всеки ден ми оставя. 10 на брой. Почти наполовина е завършена.

И след като я завърша... Какво? Наистина ли Марко ще ми помогне да избягам или това някакъв вид тест за верността ми към църквата?

Бог да ми е на помощ!