Elizabeth's redemption (Изкуплението на Елизабет)

Глава 6: Къде съм?

-Не, не, не. Пуснете ме.-след като за поредна нощ изплувах на повърхността очаквах да се събудя, но не стана така.

Двама мъже, приличащи на Марко, ме водеха към кладата. Хората около мен ме целеха с всякакви неща и ме обиждаха. Монахинята стоеше до голямата дървена постройка с факла в ръка.

-Признаваш ли греховете си, вещице?-ето това е монахинята, която познавам и мразя. Гласът и беше студен и хаплив.

Нищо не и казах. Няма какво. Опитвах се да се освободя, но мъжете бяха по-силни. В съзнанието ми неканен изкочи Ерик. Моето малко съкровище. Наистина ли ще си позволя да умра без да се сбогувам с него?

-Искам да видя брат си. Моля ви. Трябва да го видя.-завързаха ме за един от по-големите трупчета дърва. Изведнъж образа на монахинята изчезна и се появи баща ми.

-Нещастница. Дете на сатаната. Дано гориш в ада. Заради теб брат ти е така.-омразата в гласа му ме разяждаше отвътре навън.

-Какво му е? Тате, моля те.-проплаках думите и се опитах да му се усмихна. Усмивка, която той обожава.-Аз съм Лизи. Твоята Лизи. Малкото момиченце, на което четеше приказки всяка вечер. Същата съм си.-факлата в ръката му доближи лицето ми прогаряйки го.

-Дъщеря ми е мъртва. Убия я чудовище.-изплю думите в лицето ми, нечуващ агонията от горящата ми кожа.

-----

-Събуди се Елизабет, хайде...-отворих очи и видях сняг. Изправих се от пряспата и потърках очи. Сняг. Но какво... По-точно, къде?

Наистина е сняг. И снежинки. Изплезих език и снежинките пратиха тръпки по тялото ми. Някои кацнаха по лицето ми и изсъсках от болка.

Докоснах лицето си. Боли. Наистина боли. Марко стоеше до мен блед и уплашен.

-Какво е станало с лицето ти?-помогна ми да се изправя и докосна леко лицето ми.

-Не знам.-гласът ми трепереше. От студа. От страх. Буцата в гърлото ми заплашваше да ме задуши.

-Да побързаме.-хвана ме за лакътя и ме поведе към малка порутена пристройка.

Ако не бях в такова положение, може би щях да се зарадвам повече на снега и на факта, че не съм в килията. Нито в манастира.

Влязохме вътре и миризмата на фъшкии и мръсни коне сякаш ми срита ноздрите. Марко отиде в дъното на конюшнята и взе юздите на един чисто черен кон.

-Това е Екатерина. Нашият единствен шанс за бягство.-потупа кобилата и се качи на седлото.

Приближих се бавно до коня, пренебрегвайки болката във всяка част на тялото ми. Екатерина изпръхтя и стъпи крачка назад. Опитах се да пренебрегна разочарованието от очевидния неприазъм на коня към мен.

-Няма да ти направя нищо. Обещавам.-Марко се усмихна и приближи коня към мен.-Аз съм Елизабет.-казването на глас на името ми остави странен вкус в устата ми.-Ще ми помогнеш ли да избягам от ада?

Кат не каза нищо и леко се качих на нея, използвайки ръката на Марко.

Обгърнах го през кръста и потеглихме. Изведнъж стана по-топло и сърцето ми задумка бясно.