Войната на Ангелите

- 5 -

Това е Керис (малко по-късно в главата ) Съжалявам хора, но снимката не излиза

Събудих се рано, или поне така си мислех. Бях свикнала да ставам още преди да е пукнала зората, заради това успях да се ориентирам горе-долу колко е часа. Според мен беше към четири, четири и малко.

На стената имаше часовник, който ако бях видяла по-рано, нямаше да има нужда да отгатвам, колко е часа, но се оказах права. Беше четири и десет.

Оправих се набързо, като облякох една от туниките оставени в гардероба ми. Тя беше зелена, а по краищата преливаше в синьо. Върху нея беше избродиран със сребърно, знака на квотата - три чифта криле, а около тях три кръга, символизиращи смъртта, войната и живота. Със сребърни нишки бяха избродирани и края на ръкавите.

Незнайно как, роклята и другите ми вещи, които бяха останали в раницата ми, закачена на седлото ми, при Фоукс, се бяха появили на правилно отредени за тях места. Само снимката ми липсваше. Претърсих цялата стая, но така и не я открих. Беше ли възможно да е останала в раницата ми? Или пък да е паднала заедно с мен при гръмотевицата...

Не вярвах Разиел да дойде скоро и реших да обиколя щаба. Зачудих се дали да не почукам на черната врата срещу моята, но реших, че може да спи и реших да го оставя. Вчера бяхме летели цял ден и беше изморително.

Вървях по коридорите към залата от вчера. Бях запомнила откъде минавахме дори и всичко да беше като лабиринт. Едно от нещата, на които се научих докато бях във владенията на Дявола. Скоро излязох в нея, но беше пуста. Явно бях станала прекалено рано. Тръгнах към прохода на правоъгълната зала , противоположен на този от когото бях изляза. Отново беше същото - коридори, пресичащи се във всички посоки, водещи до други стаи. Все едно нямаха край. Преминавах коридор след коридор, докато видях в края на един да се промушва лека светлинка. Тръгнах натам, тичайки, мислейки, че съм намерила  изход. Или прозорец дори щеше да ми свърши работа.

Задушавах се в това затворено пространство. Стените се приближаваха към мен, искащи да ме смажат. Нямах контрол над тялото си. Имах чувството, че не го движа аз. Страхът ме беше обзел. Дори не бях разбрала, че седя притисната към стената, не можех да дишам, задушавах се, пред очите ми избиха звездички. Трябваше да му кажа! Трябваше, още вчера, още вчера...