Седяхме, скрити зад дърветата, прикрити с магия, за да не може алегрите да ни подушат. Те седяха пред огромната порта на каменната стена, разположени на около десет метра един от друг. Бяха особено неприятни същества. Бяха ниски, но едри, с малки глави, които бяха без коса, бледи и през тях прозираха вените им. По-страшното в тях беше лицето им - око, само едно голямо и кръгло око се стерлваше измежду дърветата, в търсене на натрапници. Нямаха нос, ами само две цепнатини, а от устите им стърчаха дълги и остри като на пираня зъби. Имаха четири ръце като всяка една от тях държеше по един боздуган. Бяха облечени в кожи от всякакви животни - елени, лисици, вълци, планински лъвове и всичко, което всеки един от тях е убивал някога.
От квотата тръгнахме общо трийсет. Двайсет ангела и десет мага. Не бяхме много. Тази мисия беше с простата цел за проба на пробив през стената чрез новия ни план.
В главата ми непрекъснато се въртеше това което Разиел каза на войниците си : "Може би не всички от нас ще се върнат, но трябва да направим всичко възможно да пробием през стената и да останем живи. Знайте, че винаги има някой, който да ви пази гърба. Ще се защитаваме взаимно. Нали това прави всяко едно семейсто."
Надежда беше огряла всички ни. Нали бяхме едно семейство? Щом се борехме заедно за един идеал, за една мечта, то тогава бяхме едно цяло.
Отрядите се сменяха на всеки двайсет минути. Но знам, че нещо ми убягваше. Нещо дълбоко се криеше и не искаше да се покаже, което щеше да се окаже фаталната ни грешка.
Разиел махна с ръка и всички бавно тръгнахме измежду дърветата към полето, което беше пред стената. А когато излязохме от гората с бойни крясъци, нападнахме. Биехме се в една редица, като не изпускахме другите. Всички спазваха едно темпо на убиване на чудовищата и напредвахме малко по-малко. Но от портата излизаха нови и нови чудовища. Сечахме, стреляхме, горяхме ги и използвахме дарбите си.
Бяхме обкръжени от всички страни и застанахме гръб до гръб. Трябваше да пробием защитата им. Всичко се случваше толкова бързо, навсякъде беше покрито с тела. Но за жалост имаше и наши паднали. Не много, но все някакви.
Всички се разделихме и аз бавно се приближавах към една от портите, като прострелвах някой алегър в главата или го разсичах на две с вода, остра като острие. Около ръката си бях събрала вода с формата на меч и намушквах и обезглавявах чудовищата пред мен.
YOU ARE READING
Войната на Ангелите
FantasyНашите падат. Умират ден след ден. Но пак продължават да се изправят и да продължат да се бият, защото на тях се дължи дали всичко ще свърши или ще живее. Ще настъпи Втори Край, Ад, свят на демони и чудовища. Край на хора, елфи, ангели и всички све...
