Гледачът на кучета

Част 1

*Бележка от автора: 

Първо искам да кажа, че тази история съм я качвала в A-Fan Fiction Bulgaria, но исках и тук. Там се пиша МалЧо, някои от вас сигурно са я чели. хд 

Дано ви хареса. <3 

Тя тичаше към него. Червеникавата й коса се развяваше зад гърба й, дълга и блестяща. Усмивката й сякаш озаряваше плажа, ПО чийто пясък бягаше с босите си крака.

Толкова нежна, ефирна, приличаща на фея.

Бялата й рокля се вееше от вятъра, дълга и красива, създаваща илюзия за криле. После изведнъж тя смени посоката си. Бягаше от него.

'' Върни се. "" - Каза той и протегна ръка напред.

Тичаше след нея, опитваше се да я достигне. Бе едва на няколко метра зад гърба й, но сякаш с всяка секунда тя се отдалечаваше повече .

'' Не мога. "" - Отговори тя. Гласът й рикошира във вълните и се превърна в ехо , една безкрайна мелодия.

'' Защо? '' - Попита той. Тя се обърна с лице към него и забави хода си . Краката й се отделиха от мекият пясък и тя протегна ръка към него , но вече бе твърде късно.

'' 'Трябва да тръгвам. "- Прошепна тя и точно когато той за малко да докосне ръката й , пръстите й се превърнаха в прах. Ефирен синкав прашец, който продължи да се разраства нагоре и я погълна цялата .
Последното, което той видя, бяха сълзите в очите й.

'' 'Не си отивай! "- Изкрещя, скачайки във въздуха в опит да улови бляскавият прашец . Но успя единствено да го разпръсне повече и той се понесе към лазурно синьото небе .


- Не си отивай. Не си отивай! - Уонхо отвори рязко очи и вдиша дълбоко. Ръката му бе вдигната, сякаш искайки да хване нещо. - Разбира се, било е сън. - Каза си след това, смъкна ръката си и с нея закри лицето си . Постоя така, докато дишането му не се нормализира и протегна ръка към нощното шкафче до леглото му .

10:17

- Мамка му! - Момчето стана от леглото със скоростта на светлина. - За бога, защо пак ?! Защо все на мен ?!

Уонхо отвори широко вратите на гардероба си, вадейки синя блуза с поло и дълги ръкави, и черни джинси.
Облече се набързо и излезе от стаята си, нахлузвайки левият си чорап.

- Пак ли се успа ?! - Гласът на майка му прокънтя от неизвестно за него място и той спря ПО средата на обуването на десния си чорап. - Наистина не става нищо от теб.

Тялото на Уонхо трепна неволно при резкият й тон .

- Съжалявам! Няма да се повтори! - Каза той и се поклони.
- Хм. - Беше единственият отговор на жената преди да го подмине .

Уонхо остана с наведена глава, докато майка му обу ботите си, облече якето си и излезе.
Тогава момчето се изправи и издиша събралият се в гърдите му кислород .

- Защо трябва винаги да ми го натяква? - Промърмори на себе си, дърпайки чорапа нагоре ПО крака си.

Уонхо никога не се бе смятал за момче с късмет .
Беше завършил училище едва преди няколко месеца и все още не можеше да си намери свястна работа . Не можеше и да свикне с факта, че повече няма да посещава сградата, която бе имал за втори дом през последните дванадесет години .
Мисълта го натъжаваше, но си казваше, че от тук насетне го очакват нови неща и това потискаше тъгата .

Там бе научил толкова много неща. Бе се запознал с нови хора, беше започнал нови приятелства.
Там откри първата си любов. Първата му връзка беше там.
Там се запозна с най-добрият си приятел.
Толкова много неща се бяха случили под покрива на училището , в класната им стая, в столовата, в двора, в салона ...

Уонхо разтърси глава и опита да се концентрира върху задачата си .

Напоследък доста често губеше ориентация за време и място , умът му отиваше някъде другаде и после се връщаше , сякаш нищо не бе станало.

Тикна телефонът си в джоба на джинсите, навлече якето си и обу кубинките си.
Излезе от апартамента и натисна копчето на асансьора.

Беше неделя, много от жителите на кооперацията бяха ПО апартаментите си.
Уонхо разхождаше кучета.
Да, точно така.

Извеждаше на разходка кучетата, чиито стопани бяха твърде изморени или заети с работа , за да го направят сами.
Първоначално се изненада колко много от живущите в блокa си бяха позволили да гледат тези домашни любимци в такова затворено пространство , но след това прие този факт.

Днес, дори мъничко, можеше да си позволи да закъснее.
Знаеше, че в неделя никой не се нуждаеше от услугите му .
Освен, може би, възрастната дама, която живееше на десетият етаж. Жената живееше сама, ако Уонхо бе разбрал правилно. Бе твърде стара и изморена, за да излиза в това студено време и уморените й кости нямаше да издържат това изпитание . Не си позволяваше да излиза навън сега.

Уонхо се качи в асансьора от четвъртият етаж и слезе на десетия . Позвъни на вратата на апартамента на дамата и зачака .
След около две минути, вратата се отвори.
- О, ти си тук. - Коментира жената, сякаш изненадана да го види.
- Добър ден. - Поздрави Уонхо. - Разбира се, че ще съм тук. - Козируване. - Как сте днес? - Попита той, ПО-скоро от любезност.
- Добър да е. Може да се каже, че съм добре.

Жената беше дребна и болнава на вид. Множество бръчки покриваха лицето й, очите й бяха малки и преценяващи. Бялата й дълга коса бе вързана на разхвърлян кок и няколко кичура обхваща двете й страни .
Бе наметнала син пеньоар върху сивата си пижама.

След секунда една малка топка косми дотича до тях .
- А, ето го и Макси. - Ахна дамата и се приведе, колкото й бе възможно, до животинчето.
- Ще се погрижа добре за него. - Кимна Уонхо и закопча повода за каишката на кучето .
- Знам, че ще го направиш. - Жената се усмихна и затвори вратата, когато кучето излезе.

Макси, порода японски хин, беше малък дявол с ангелско лице.
Имаше украските на панда на лицето си, черно около очите и бяла муцунка.
Слезе По стълбите умишлено. Щом отвори входната врата, го лъхна студен въздух.

Беше късна есен, вече се виждаха първите предпоставки за зимата. Правилно бе предвидил да облече дебелото си яке, иначе леденият въздух щеше да смрази костите му.

Всички дървета бяха голи, дрехите им се бяха пръснали по земята, сякаш искайки да я стоплят.
Стана му жал за самотните клони, изпита желание да ги дари с някоя ласка.

Отблъсна тази мисъл и задърпа повода на Макси, който упорито душеше дънера на едно дърво.
- Хайде, момче. Иначе до никъде няма да стигнем ако спираш на всяко дърво .
Уонхо дръпна ПО-силно и кучето се подчини.
Разхождаха се в близкият парк, спохождани от спокойното свирене на вятъра. Момчето събра устните си и засвири, пригласяйки на природната мелодия. Макси вървеше послушно до него.

По пътя срещна, може би, около двама души. Жена, към тридесетте, тичаше за здраве, облечена в ярко розов спортен екип. Един възрастен мъж, седнал на студена и самотна пейка, четящ вестник. Мъж и жена с бебешка количка. Надникна за част от секундата в количката, докато се разминаваха, детето спеше, а родителите му си говореха тихо, за да не го събудят.
Обиколи парка още два пъти, спряха да разузнаят поне шест дървета и намокриха още три .
На връщане към кооперацията, Уонхо спря пред кварталният магазин и върза повода на кучето за един стълб .
- Ще постоиш тук за малко, приятел. - Каза му момчето, потупа го ПО главата, отново провери дали е направил здрав възел и влезе в магазина .

И там като в парка нямаше почти никой.

Касиерката го познаваше и му помаха.
- Здравей, Уонхо. - Поздрави го тя.
- Здравей, Сами. - Отвърна той.
Сами бе дошла заедно с мъжа си от Япония . Имаше малки очички, дълга черна коса, която през повечето време държеше вдигната на опашка. Беше висока и малко едра, но не дебела.

Уонхо бе виждал мъжа й. Беше висок, също като нея, но хилав и видимо физически слаб. Лицето му бе остро и сурово и не особено приветливо . Уонхо предпочиташе да не се засича с него.

Отиде до рафта със сладки неща. Вляво от него имаше някакво непознато момче, което усърдно размишляваше какво да избере.
Погледна го за кратко с периферното си зрение и сякаш му се стори познат .

'' 'Къде съм го виждал? " - Помисли си Уонхо.

Изрита въпросите си за момент, грабна един кроасан с шоколад и ванилия и се отправи към касата . Започна да тършува из джобовете си, щом Сами му каза цената и почти се паникьоса , когато успя да извади едва няколко мижави монети.
- Пак ли нямаш достатъчно? - Попита Сами. - Ще трябва да ти отворя сметка тук.
- Така изглежда. - Отвърна той. - Ще го върна.
- Няма нужда. - Намеси се непознат глас.

Уонхо вдигна очи към натрапникът. Беше същото момче, което преди малко се чудеше какво да си вземе .

- Аз ще платя. - Момчето се усмихна, извади две банкноти и прибави кроасана на Уонхо към своите неща .

Бе си взел три меденки, две кифли, четири вида сладки и един сок - ябълка, ако трябва да сме точни.

- Не е необходимо, аз ще ... - започна Уонхо.
- Няма проблем. - Сряза го непознатият.

Сами изумена маркира всичко, сложи го в найлонова чанта и я подаде на момчето , връщайки му ресто.
- Благодаря, приятен ден. - Момчето пое чантата от ръцете на жената и се запъти към вратата .
- Наистина съжалявам. - Уонхо се обърна към Сами.
- Няма нищо, върви.
Уонхо кимна в отговор и затича след непознатия.