Гледачът на кучета

Част 7

  Бе притиснал крака към гърдите си и раменете му се тресяха.
- Уонхо? – Кихьон пристъпи предпазливо към него.

Уонхо вдигна глава и когато го видя, се разплака още по-силно.

- Какво е станало? – попита Кихьон. Лицето на Уонхо беше червено и подпухнало. Другото момче се изтътри към стената, за да му направи място и Кихьон седна до него.
- А-аз... Не знаех къде да отида и... - Уонхо не можеше да говори свързано.
- Ела вътре. Защо седиш тук? – Кихьон се изправи и хвана ръката му, като му помогна да стане.

Сложи другата си ръка на кръста му, придържайки го.

Влязоха в апартамента и Кихьон заключи вратата.
- Ръцете ти са студени. – каза Кихьон.
- Добре съм. – отвърна Уонхо.
- Не, не си.
Кихьон го задърпа към банята. Запуши ваната и пусна топлата вода. Когато ваната се напълни до половината, се обърна към Уонхо.
- По-добре се затопли и после ще говорим.
- Вече се изкъпах вкъщи. – пророни едва Уонхо. Ръцете му трепереха.
- Ще го направиш пак.

Кихьон се приближи към него и хвана края на тениската му. Издърпа я нагоре и щом я съблече, я метна на мивката. Когато посегна към ластика на анцуга му, Уонхо хвана китките му.
- Ще се оправя и сам.

Кихьон му кимна в отговор и излезе.
Уонхо не знаеше какво да прави. Не знаеше и как е дошъл до тук, как е изкачил тези три етажа без да забележи. Как бе застанал пред неговата врата.

Събу долнището и слиповете си и влезе във ваната. Спря водата, беше достатъчна пълна.
Топлата вода не му помогна. Стопли кожата му, но костите му бяха замръзнали. Беше му студено отвътре.

Поседя така известно време. Затвори очи. Реши да изпразни ума си. Реши, че е най-добре да мисли после.

Отново се бе опрял на рамото на Кихьон.
От толкова малко време се познаваха, а вече му дължеше толкова много.

Кихьон извади някои от своите дрехи и ги остави на леглото си. Радваше се, че Уонхо бе дошъл при него. Не знаеше какво му се е случило, но се чувстваше доволен.
След десетина минути Уонхо го повика.
- Какво има? – Кихьон остана пред вратата на банята.
- Такова... Може ли кърпа? – попита притеснено Уонхо.
- Почакай.
Кихьон взе белия си халат и се върна. Открехна леко вратата и подаде ръка вътре.
- Благодаря. – Уонхо пое халата и се загърна с него.
Излезе несигурно и щом отвори вратата го лъхна студен въздух. Веднага потрепери.

Час по-късно двете момчета седяха с кръстосани крака на дивана в хола и просто мълчаха. Единствено Мина скимтеше от време на време, за да й обърнат внимание.
- Извинявай, че отново ти се натресох. – промърмори Уонхо.
- За мен е чест. – отвърна Кихьон.
- Познаваме се от толкова кратко време, а вече съм ти такъв голям длъжник...
- Няма за какво да се притесняваш. – опита да го успокои Кихьон.
- Виж, Кихьон. Ще карам направо. Аз съм лесно раним човек и трудно допускам хора до себе си. Не влизаше в плановете ми да се сприятелявам с теб, нито мислех, че ще ми помогнеш толкова, но това вече е факт.
- Какво искаш да кажеш? – изведнъж Кихьон усети несигурност. Боеше се, че Уонхо може да поиска повече да не се виждат.
- Искам да кажа, че се радвам на това ново приятелство, но е земя, на която не съм стъпвал и ми е трудно. От доста дълго време не е имало някой, на който да имам доверие, затова ми е странно, когато ти споделям това. – Уонхо се заигра с пръстите на ръцете си.
- Страхуваш ли се от мен?
- Не. Страхувам се от себе си. По-точно за себе си. Благодарен съм за всичко, което правиш за мен. Наистина това означава много.
- За мен също.
- Въпросът е там, че в последно време не съм на себе си. Не знам кой съм и къде съм, трудно ми е да се открия.
- Искаш ли да ти помогна? – Кихьон го гледаше, но Уонхо не обръщаше поглед към него.
- Не съм сигурен. Може би някой ден.
- Ще ми кажеш ли какво се случи тази вечер, та те намерих в такова състояние?
- Помниш ли разговорът ни за баща ми по-рано днес?
- Да.
- Разбрах, че е починал.

Кихьон не знаеше какво да каже.

- Съжалявам.

Уонхо се усмихна.

- Всъщност и аз.

Помълчаха за момент.

- Винаги съм искал да имам баща. Да караме колело в парка, да играем футбол, да ходим на кино. Да правим мъжки неща. Да ме научи да се бръсна. Да ме научи на нещата, които всеки мъж трябва да знае. Ироничното е, че дори не знам как е умрял.
- Как разбра?
- Майка ми се прибра пияна до козирката. Изглеждаше ужасно. Вчера също беше съсипана. В пристъпа си на лудост ми каза защо всъщност изглежда така.
- За бога, Уонхо, толкова много съжалявам.

Кихьон се приближи и уви ръце около него. Прегърна го силно. Уонхо стисна едната му ръка и не успя да спре напиращите си сълзи. Разрида се силно и не можа да спре.
Кихьон го държеше здраво. По някаква причина Уонхо знаеше, че Кихьон няма да го пусне. Чувстваше се сигурен. Даде воля на мъката си, плака, докато накрая не се измори.


Погребението беше след два дни.
През това време Уонхо не отиде на работа. Спря да разхожда кучетата. Остави стопаните им да се оправят сами. Кихьон от негово име се извини за неудобството. Уонхо до последно го молеше да не го прави, но другото момче настоя.

Уонхо се чувстваше прекалено отпаднал, за да прави каквото и да е. За тези два дни се прибра три пъти вкъщи. Научи от майка си за погребението. И то миналата вечер.
- Наистина ли няма да отидеш? – попита го Кихьон, когато Уонхо отново беше у тях.
- Да.
- Как си? – Кихьон приседна до него на леглото.
- Не знам.

Уонхо бе легнал в стаята на Кихьон на една страна и направи място, когато Кихьон седна до него.

Кихьон помилва лицето му и Уонхо затвори очи. Сложи ръката си върху неговата.
- Благодаря ти.
- За какво?
- За всичко.
Малко по-късно Уонхо задряма.

Кихьон взе дрехи от гардероба си и отиде да се преоблече в хола, за да не шуми.
Облече официалния си черен костюм, който си бе купил за всеки случай. Всеки мъж трябваше да има поне един такъв. Едва успя да върже вратовръзката си.

Погледна се в огледалото в коридора и оправи косата си. Изглеждаше добре. Взе телефона и портфейла си, затвори тихо вратата на стаята си и помилва Мина по главата.
- Скоро ще се върна.

Облече якето си, излезе от апартамента и слезе до четвъртия етаж с асансьора. Надяваше се, че майката на Уонхо си е все още у дома.
Позвъни на звънеца и зачака.

Вратата се отвори и отвътре се показа жена, която не беше в най-добрата си форма. Бе облякла черни дрехи и изглеждаше почти добре.
- Кой сте вие? – попита тя.
- Приятел съм на Уонхо. Казвам се Кихьон. – поклони се той.
- Приятно ми е. Къде е той? – жената погледна зад него.
- В моя дом.
- Разбирам.
- Може ли да поговорим? – рече Кихьон.
- Да, естествено, заповядай.
Кихьон влезе.
- Няма да ви отнема много време. – той остана до вратата. – Ще карам направо. От скоро се познавам с Уонхо и знам, че не е лош човек. Той много страда, госпожо.
- От къде знаеш? – обърна се тя към него. Застанаха очи в очи.
- Виждам го в очите му. Сподели с мен какво се е случило. Бих искал да ви придружа на погребението на баща му, тъй като той няма сили да дойде.
- Защо да го правиш? – повдигна вежда тя.
- Чувствам се длъжен. Не знам къде ще се проведе, нито от колко часа, но държа да дойда.

Жената помисли за момент.

- Добре.

Всичко свърши много бързо. Кихьон никога до сега не бе присъствал на нещо подобно. Нямаше много хора. Даже почти никакви.

Времето беше в гадно настроение, щеше да завали. Едва съумя да влезе във входа, когато първите капки западаха по земята.

Бе предложил на майката на Уонхо се приберат заедно, но тя реши да остане още малко.
Щом отвори входната врата, Мина го посрещна.
- Хей, приятелче. – той се наведе и я погали.
- Къде беше? – Уонхо застана срещу него, а Кихьон се изправи.
- Навън.
- Защо ме лъжеш?

Кихьон пристъпи към него.

- Ако ти бях казал къде отивам, щеше да настояваш да остана.

Уонхо го погледна ядосано.

- Разбира се, че щях да настоявам да останеш. Не беше длъжен да ходиш.
- Уонхо, аз...
- Не мисля, че сме чак толкова близки, за да правиш такива неща за мен.

Кихьон замръзна.

- Какво лошо има в това? Какво лошо направих?
- Прекалено си добър с мен.
- А не трябва ли?
- Не трябва.
- И защо?
Уонхо не знаеше какво да каже.
- Не го заслужавам.
Кихьон направи крачка към него и го прегърна, подпря брадичката си на рамото му.
- Заслужаваш го.

Уонхо не искаше да знае подробности за погребението.