Гледачът на кучета

Част 19

 Не знаеше колко дълго и накъде бе вървял, но чу някой да тича зад него.

- Уонхо, почакай! – извика Кихьон. Настигна го и хвана ръката му. – Виж, не знам какво се случи преди малко, нито за какво говореше, но искам да знаеш, че никога не съм те лъгал.

Лъжа.

- Наистина те обичам, Уонхо.

Лъжа.

- Пусни ме. – нареди Уонхо.
- Уонхо! – Кихьон впери упорит поглед в него.
- Остави ме, Кихьон, махай се. Не искам да те виждам повече! – извика той насреща му и се опита да издърпа ръката си. Кихьон обаче го държеше здраво.
- Лъжеш! Не можеш просто така да захвърлиш всичко между нас. – настоя той.
- Ти вече го захвърли. – каза безпомощно Уонхо.
- Какво?
- От къде я познаваш?
- Кого?
- Мина. – едва изрече името й.
- Тя ми е сестра.
Гърлен смях се изтръгна от гърдите на Уонхо.
- Сестра ти. – присмя се той. – Разбира се.

Как можеше да не се сети и сам? Та те толкова си приличаха. Сестра му... Каква ирония.

- Кога смяташе да ми кажеш?
- Скоро.

Уонхо издърпа ръката си от неговата, но не избяга. Реши, че е време да се изправи срещу това. Не можеше вечно да бяга от миналото си.
- Какво е имало между вас? – попита Кихьон, когато нещата се нормализираха.
- Беше първата ми любов. – отговори Уонхо със свито сърце.
Спомените го връхлетяха като вълни от болка.

Спомни си колко време бяха заедно. Първата му целувка беше с нея. Първото момиче, което покани в дома си.
Първата им среща.

Когато отидоха на кино онзи път и той я целуна там, в тъмнината.

Спомни си и как тя му каза, че къса с него. Как го заряза и го остави напълно сам.

След това замина. И му донесе още повече болка. Замина, без да му каже нищо.

Бе разбрал от общи приятели, че си е тръгнала.

Бяха му казали, че заминала заедно с някакво момче. Бе го оставила заради друг. Толкова дълго време се укоряваше и мразеше и се чудеше защо не е достатъчно добър за нея. Къде е сгрешил и какво още се очаква от него.

През цялото това време се бе ненавиждал и то за какво...

- Какво се случи после?
- Скъса с мен. После замина. Остави ме напълно сам...

И Кихьон разбра.
Той бе този, който придума сестра си да замине. Тогава изобщо не се бе замислял какво има тя и какво трябва да остави тук.

Чувстваше се толкова виновен пред Уонхо. Той беше причината Уонхо да страда така. И в този момент се намрази наистина силно.
- Уонхо, аз...
- Казаха ми, че е заминала с друг. Зарязала ме е заради друго момче. През цялото това време нито веднъж не се обади. Дори не ми писа. Не се интересуваше как съм. Не й пукаше за мен. Постъпи точно така, както постъпваш ти сега. – Уонхо си пое дъх. – Кръвта вода не става.
- Не е така. Уонхо, моля те, чуй ме. – Кихьон хвана ръцете му в своите. – Аз я накарах да замине.

Уонхо се вцепени. Какво говореше Кихьон?
Защо...
- Причината да замине бях аз.
- Какво? – Уонхо вдигна очи към него. Сълзите му закапа по бузите му.
- Тогава живеех в Америка и си идвах рядко у дома. Последният път, когато се върнах, нашите се бяха развели. Не исках сестра ми да ги вижда по този начин, исках да я предпазя от цялата тази болка. Взех я с мен в Америка, когато заминах.

На Уонхо му беше нужно време да разбере какво казва Кихьон.
- Ти. – Уонхо изпита силен гняв. Ядоса му се, че го бе накарал да премине през всичко това. – Ти, копеле! – изкрещя той.   

 Хвърли се към него и го събори на земята.