Chained soul

Глава 3

Часовете свършиха. Със Зед чакахме пред оградата всички да се довлекът. Първо дойде Уил, който незнайно защо бързаше да ни види. После Джем. Тръгнахме към кафе "Яфа". Там щяхме да изчакаме Ребека, която учеше в друго училище. Седнахме на средно голяма маса с диванчета от двете страни и поръчахме. Поръчах си кафе с мляко и кроасан с шоколад. Обичах да ям нещо сладко и после да пия кафе, което е горчиво. Комбинацията е уникална.
Изневиделица, в заведението влетя Ребека, понесла голямата си дамска чанта под ръка. Беше облечена с бели дънки, бяла блуза и розово кожено яке, което подхождаше с розовите ѝ обувки на токове. Хвърли се върду Уил, който не го очакваше и му дойде като буря от ясно небе. Явно го харесваше. Защо ли го харесваше? Може би беше заради сините му като бурно море, очи или заради тъмните къдрици? Не разбирах, затова продължих с кроасана си. Когато ме видя, лицето на братовчедка ми потъмня. Очевидно не се радваше да ме види.
   - Оу, и ти ли си тук Ефи? Мисля че за пръв път те виждам да излизаш.
  - И аз се радвам да те видя "Беки".
  - Чувствата са взаимни.
Реших да прекъсна разговора и се обърнах на другата страна.
  - Ще си поръчаш ли нещо? - попита я Уил.
Как за бога някой може да бъде толкова мил. Та тя седеше в скута му и меко казано премазваше бедрата му.
  - Мисля да си поръчам лате и чийзкейк - изчурулика тя в отговор.
Боже колко я мразех, но вината не беше моя. Тя се държеше с мен като с глупаво, разглезено дете, което всъщност беше тя.
Сервитьора дойде и взе поръчката. Всички започнаха да разговарят, но аз не бях в настроение. Станах с оправданието че отивам до тоалетната, но когато никой не ми обръщаше внимание отидох до вратата и излязох. Въобще не се чувствах зле че ги оставям. Не пасвах в групата и трябваше да се махна. Зед знаеше къде да ме намери. Нямаше нужда да му казвам.
Тръгнах към библиотеката, която беше на 15 минути от кафе "Яфа". Щеше да завали. Късметът ми беше ужасен. Нямах чадър, а и бях само по суичър. Щях да изстина. Затичах се, за да стигна по-бързо. Наистина заваля и ме омокри хубавичко. Влязох в библиотеката подгизнала и обувките ми джвакаха. Поне вече бях на сухо и топло. Тръгнах да си търся книга от рафтовете. Взех една и се настаних в един голям стар футьойл. Отворих книгата и започнах да чета, но имах странното чувство че някой ме наблюдава. Огледах се от всички страни, но никой не гледаше към мен. Дали не си измислях? Сигурно е това. Отново се наведох над книгата, но чувството не изчезваше. Е няма значение просто ще се отдам на книгата. Така и направих.
Времето минаваше неусетно и преди да се усетя вече бях преполовила книгата, а навън беше тъмно. През прозореца видях Зед да се приближава към библиотеката. Вече беше при мен. Решихме да викнем Джоунс да ни вземе. Качихме се в колата и потеглихме към вкъщи.
- Как беше разходката? - попитах Зед.
- Добре беше. Следващият път остани с нас. Имаш нужда от малко социализация, а и не е хубаво да се разхождаш сама насам-натам.
- Бях си добре в библиотеката, но щом ти искаш следващия път няма да си тръгвам.
Прибрахме се вкъщи. Мама беше в кухнята и правеше вечеря, а татко беше в хола и говореше по телефона. Казахме им че сме се прибрали и отидохме да се преоблечем.
Вече се начетох на книги, а и не ми се пишеха домашни затова отидох при най-големия ми брат - Джонатан, който играеше на плейстейшъна си. Хвърлих се до него на дивана и се наместих удобно.
- Какво става Джона? Как беше денят ти?
- Как може да бъде денят ти когато си в университета? - ухили се той. Знаех за какво говори - Как беше твоят Еф?
- Бях в библиотеката.
- Ами Зед? Той не беше ли с теб?
- Трябваше да излизаме с Джем, Ребека и Уил, но знаеш че аз не обичам да съм сред хора и затова се измъкнах.
- Нали знаеш че не трябва да излизаш сама. Знаеш какво стана миналия път...
- Знам, знам, но не искам постоянно да има охрана, която да се мъкне с мен навсякъде. Ще се справя.
- Следващият път може да ми звъннеш и да се разходим заедно. Става ли?
- Става.
Чухме викове от кухнята. Явно вечерята беше готова.
- Хайде да слизаме да ядем - каза брат ми и ме преметна през рамо. Аз извиках и се разсмях. От много време не се бях смяла истински. Слезе с мен по стълбите и ме остави чак, когато стигнахме трапезарята. Всички вече бяха на масата. Седнахме и татко заговори:
- Баба ви звъня. Отново ще прави бал по случай рождения ден на Кристина. Разбира се всички ще отидем. Иначе ще се разсърди.
- Ефи, ще трябва да отидем на пазар. Ще ти купим рокля за бала - каза мама. Погледнах я с уплашен поглед.
- Защо трябва да бъда с рокля?
- Защото си момиче.
- Но аз не искам да носа рокля. Искам да нося дънки и сако - заядох се аз.
- Ще преживееш една нощ с рокля, сигурна съм - отговори ми тя.
Не отговорих нищо. Продължихме с вечерята и разговорите. Когато стана време за лягане всички се запътихме към стаите си. Тъй като миналата вечер не спах много, отидох да спя в стаята на Зед. Той винаги ме успокояваше, когато беше там. Легнах и се сгуших в него. Беше приятно и много бързо се унесох.