Chained soul

Глава 10

След скандалнито ми напиване при езрото, след което баба ми реши, че трябва да отида в пансиона две седмици по-рано, останах в стаята си цял ден - заключена. Майка ми се опита да ме изкара, като седя пред вратата поне час, убеждавайки ме да изляза и да хапна съвсем малко, но аз не отговарях. Бях се свила под завивките и слушах музика, толкова силно че всичко друго изчезваше. Извесно време се чудих как да се измъкна и това което измислих беше да избягам, но след това реших че няма как да стане, затова оставих ума си да блуждае.
Следващият ми проблем дойде на следващата сутрин - прибирането. Не исках да съм в една кола с мама и татко, затова приготвих малкото си багаж (роклята), сложих си голям суичър и широки дънки и тръгнах да излизам от стаята, но се спрях. Образът ми в огледалото беше ужасяващ - огромни тъмни кръгове под очите примесени с червенина вътре. Светлосините ми очи изпъкваха още повече от обикновено. Преметнах качулката на черния суичър на главата си и тръгнах по коридора към стаята на Джонатан. Исках да взема един чифт от неговите очила и да го убедя да се вози с мен, Ема и Макс вместо Зед. Зед сигурно ми беше бесен. Вместо да заминем след 1 месец, както беше планивано, ние заминавахме след 1 седмица. Убедих го бързо и когато взех очилата му, двамата забързахме към паркинга преди всички да са се събрали там. Почти бях сигурна че съм се измъкнала, но когато завихме зад ъгъла видях Зед. Беше с гръб към мен и аз мислех да се възползвам от момента и да избягам, но това нищо нямаше да реши. Ема също беше там и когато приближих ме погледна. Тогава и Зед се обърна. Беше ме страх да го погледна в очите, затова гледах земята. Той се приближи и спря на сантиметри от мен. Виждах краката му, обути в сиви кецове. Когато най-накрая се осмелих да вдигна глава и да го погледна, макар да бях с очила, сълзите ми се виждаха. Очаквах, че ще видя лице пълно с ярост, но вместо това видях лека, но топла усмивка. Бавно вдигна ръце и ме придърпа към себе си в силна братска прегъдка и прошепна само на мен "Ще се справим и с това.". Стиснах го още по-здраво и зарових глава в гърдите му. След това всичката драма свърши и аз помолих Зед да пътува с мама и татко, а Джонатан с нас. Той се съгласи и ние се качихме в колата. Щяхме да изчакаме поспаланковците да слязат и Джоунс да поздрави родителите ни и тогава да тръгнем. Сложих си слушалките в ушите и затворих очи. Пътуването до вкъщи щеше да е дълго.

  Когато се събудих вече почти бяхме пред Елевайн, което беше името на сградата в която живеем. Все си мисля, че биха могли да измислят по-добро име, но няма значение. Сградата е хубава и висока 28 етажа, от които последните три са наши. Джоунс пръв влезе в паркинга, а след него и родителите ми. Срещата в асансьора беше неизбежна, защото той беше достатъчно голям да побере хората от малка кооперация, но веднага щом слязох от асансьора забързах към стаята си преди да са успели да ми зададът какъвто и да е въпрос. След като затръшнах вратата на спалнята си позволих да си отдъхна. Облякох си пижама и седнах на висящия от тавана стол с книга в ръце. Разбира се IPod-a ми беше неотделна част от мен, затова пъхнах слушалките в ушите си и музиката изпълни душата ми и почувствах, че вече не съм сама.

  Събудих се на сутринта от будилника, който биеше всяка сутрин в 6 часа. Все още бях във висящия стол, а на бюрото имаше оставена закуска и кафе. Чак когато ги видях, разбрах че умирам от глад. Изядох всичко. Отворих гардероба и извадих сиви сънки, черна тениска с рок група и сива риза. Общо взето взимах първите неща, които забележа. Реших да видя дали Зед е готов,затова влязох в стаята му през вратата между стаите ни и го заварих лежащ на леглото, но все пак готов. Изборът му на дрехи беше учудващо подобен на моя - сива тениска с рок група, сини дънки и синя риза. Когато надникнах през вратата той се обърна все още заспал и леко отвори едното си око.
- Време ли е?
- Време е спящ красавецо, хайде да тръгваме.
  Едвам се надигна и тръгна да обува сивите си кецове. Аз също се сетих, че съм без обувки затова отидох да обуя своите кецове. Грабнах раницата си и набутах учебниците си вътре, а книгата взех в ръка. Днес мама ни закара, защото трябваше да говори с директора за преместването ни. Днес беше последният ни ден в това училище и трябваше да си кажем довиждане с Ема, която вече знаеше всичко, но все пак трябваше да кажем "чао". Или "сбогом". Денят мина скучно и накрая просто отидохме при Ема и ѝ казахме едно простичко "чао" и "дано да се видим скоро", което едва ли щеше да се случи, но нали казват, че надеждата умира последна. Следващите дни бяха още по-скучни. Шивач дойде вкъщи, за да вземе мерки за униформите, които трябваше да носим в пансиона. Точкова скучно-униформи. Всички трябва да сме еднакви. Най-големия проблем беше, че трябва да нося пола и обувки, които не са кецове. Позволено ни беше да носим нормални дрехи след вечеря в общежитията и когато имаше екскурзия до най-близкия град. Пътуването до така наречения "град", който беше две улици и три магазина, става веднъж на месец.
  Вече е петък вечер. Утре сутринта заминаваме, затова си оправям багажа. Изпразних почти целия гардероб. Три чифта дънки, много тениски, пуловери и суичъри. Взех си дори скицника и боите. Напълних и една чанта само с книги, защото се съмнявам в тяхната библиотека да има нещо интересно. Всичко беше готово и струпано пред вратата ми. Все едно ще се местя. То горе долу си беше така. Сложих телефона и IPod-a си да се зареждат. Макар че телефоните бяха забранени, не беше казано нищо за слушането на музика. Пуснах музика от уредбата и се свих в леглото си.
  Станахме рано сутринта, защото пътуването щеше да бъде дълго. Първо 3 часа със самолет, а после и 4 часа с кола. Това място наистина беше на края на света. Малко ми беше нервно, но вече не ме интересуваше къде отивам и какво ще правя. Чувствах се празна. Взех ръчния си багаж от седалката и се качих в самолета.