Chained soul

Глава 11

Прибрах се късно, защото Шон и Мориган настояваха да изчакам Джоунс да ме закара. Вече толкова бяха свикнали с мен, че сме смятаха за свой син. Не че си нямат достатъчно. В колата с мен беше онова момиче - Ема. Новата "приятелка" на Ефи. Едва ли наистина смята, че са приятелки. Та те не си говорят. През целия бал, тази Ема, беше със Зед.Не знам дали въобще разбра за нападението. Както и да е, не си казахме нито дума.
  Отключих вратата и ме заля смрад. Какво за бога се е случило в тоя апартамент, докато ме е нямало?! Пристъпих бавно в кибритената кутийка, която аз, брат ми и баща ми наричахме апартамент. Имаше много дрехи. Навсякъде. По пода, по дивана, по телевизора, до прозореца, дори и в кухнята. Дори не знаех че в гардероба в нас има толкова много дрехи. Но може и Бил да си е правил купон. Типично за него. Нещо на дивана помръдна и аз се завъртях натам. Купчината с дрехи се повдигна и падна на пода, разкривайки брат ми - Бил. Едвам отвори очи и започна да мига. Когато най-после се събуди до такава степен че да различава лица викна:
  - Уиил, брат мии! Кво става?
  Тръгна към мен, но още с първата крачка залитна и се стовари на земята. Дрогата и алкохола му се отразяваха зле. На всички се отразяваха зле. Баща ми беше същия. Аз, за разлика от Бил, намразих дрогата и алкохола заради него. Всяка вечер се прибираше и всичко, което правеше беше да креши на телевизора докато пие още и още бира. Ние бяхме оставени на произвола на съдбата и понякога, когато забравеше да остави или нямаше поне един паунд, гладувахме със седмици. Сега, татко беше започнал да се свестява. Намери си работа и доста често ходи. Как иначе ще си купува онова, което му е нужно.
  - Здравей Бил. - казах аз - Виждам, че си подреждал. - изсмях се и тръгнах към прозореца, за да пусна поне глътка чист виздух в апартамента. Брат ми вече беше на крака, но все още се клатеше лекичко, сякаш подухван от ветрец. Явно, както винаги, аз трябваше да почистя. Захванах се да събирам дрехите от пода. Когато най-после събрах всичко, реших че е много късно да пускам пералня или прахосмукачка, затова отидох в дребната си стая и легнах в леглото. Днес преди да си тръгна от Елевайн, Джеймс ми каза, че ще говори с родителите си да ме взимат, когато ходят на посещения при Ефи и Зед. Ефи, чийто последен учебен ден ще бъде утре и която заминава за Единбург още в края на седмицата. Ефи, която нямаше да видя поне още шест месеца. Това ме натъжава много повече от мисълта, че тя никога няма да бъде моя. Гледах тавана и си мислех. Мислех си за дните преди изчезването на Зед и Ефи, преди всичко да се обърка и да отиде подяволите. Дните, когато бяхме деца и нито парите, нито дрехите имаха значение за когото и да е от нас. Джеймс ми беше приятел не заради имуществото или семейството ми, защото честно те въобще не бяха за харесване, а защото се застъпих за него, когато никой друг не беше на негова страна.

  Явно снощи съм заспал, докато мислите ми са се виели около Ефи, защото точно нея сънувах тази вечер и когато се събудих с разтуптяно сърце, борещ се за глъдка въздух и облят в пот, исках да я видя. Исках да я видя веднага. Скочих от леглото и влязох в банята да си взема бърз душ. Набързо обялох пуловер и дънки и завързах кецовете си. Изтичах да пусна пералнята и погледнах в хладилника. Нямаше нищо освен мухлясало сирене и изгнил домат. Хлопнах вратата и изтичах до Бил.
  - Излизам Бил. Ще се прибера следобяд, затова до тогава да си станал и да си отишъл да купиш нещо свястно за ядене.
  Разтърсих го и когато чух неодобрителното ръмжене, се затичах да си взема раницата и треснах входната врата. Излязох на улицата и се запътих към училище. Не беше лесно да живееш в централен Лондон. Градския транспорт е претъпкан по всяко време, затова ходех пеша. Отнемаше ми 30 минути да стигна до училище, но не се оплаквах. Поне ми беше позволено да ходя навсякъде по всяко време, но това сигурно е защото на семейството ми не му пука за мен.
  Вече бях в училище. Джем също беше пристигнал и то на време. Това се случваше много рядко. Сетих се че сигурно са го докарали, след като и Мориган е трябвало да идва, за да отпише Ефи и Зед. Седнах до него и го побутнах, защото спеше на чина. Рано му беше да идва за първия час. Той надигна глава и като видя, че съм аз, отново закри очите си и заспа.
  Часовете минаха бързо, но бяха мъчителни. Всеки път, когато трябваше да сменяме стаята за следващия час, я виждах. За всички останали приличаше на себе си, но за мен беше различна. Ходеше бавно и с вдигната глава, точно като всеки друг ден, но очите ѝ...те бяха празни. Не се виждаше никакво чувство, никакви мечти, изглеждаха...празни, предадени. Казах на Джеймс какво мисля, но той ме слушаше толкова колкото и стената. Ядосах се. Много. И то най-вече на себе си, защото бях безсилен. Нищо не можех да направя. Нямаше как да я спася.

   Седмицата мина бързо. Със скоростта на светлината. Вече беше време Ефи да замине. Полета беше следващата сутрин. Чувствах се толкова празен и сам. Все едно отнова губя мама. Преди няколко дни се сетих, че Ефи има рожден ден след седмица, на 23 март. Взех ѝ подарък. Нещо, което знаех, че ще хареса. Трябваше да ѝ го дам, но исках да бъде изненада, затова помолих Зед да ѝ го даде на деня на рождения им ден. Разбира се, взех подарък и за него, и му го подарих тогава - вечерта преди да заминат. Същата вечер се прибрах у дома и видях, че Бил все още не беше станал, за да напазарува, а татко още не се беше прибрал, затова отидох в стаята си и легнах на леглото.