Chained soul

Глава 7

Вече бяхме на семейната вечеря. Седяхме на голяма маса пълна с всякакви ястия. Тъй като всички бяха разбрали за "връзката" ни с Уил, ни поздравиха. Ребека седеше срещу нас и ме гледаше с онзи поглед, който казваше "ще те убия". Толкова бях гладна и изморена, че въобще не ме интересуваше погледа ѝ. Проблемът е, че има още много време докато празненството свърши, а аз трябва да остана будна до края. Отново щяхме да танцуваме, но този път ще сме само членове на семейството.
Както и да е. После ще мисля за проблема с танците. Боже, толкова съм гладна. Напълних си чинията с почти всичко дето беше на масата - пилешко, свинско, наденички, царевица, 3 вида салата и картофи. За десерт щях да си взема сладолед и пудинг. В сравнение с Уил, който седеше до мен и хапваше салата и свинско, аз бях събрала половината храна от масата в чинията си и изглеждах като неяла. Зед ме гледаше учидено. Попринцип не ям толкова много, но явно никой друг не забелязваше.
Похапнах си добре. Сега беше ред на танците. Дори и с дънки и тениска, пак нямаше да ме оставят да си седя. Първият, който ме покани на танц беше бащата на Ребека. Харесвам го. Страхотен чичо е. Краката много ме боляха, но бях принудена да танцувам.
Минаха поне два часа през които трябваше да танцувам с още четирима мои братовчеди. Краката ми вече понаха да се подкосяват. Още един се беше запътил към мен, но Уил го предвари.
- Може ли един танц, милейди? - поклони се той с протегната към мен ръка.
- Разбира се, господине. - отвърнах аз и станах с въздишка. Точно бях решила че ще си почина малко. Стигнах до дансинга, като куцах през цялото време.
- Уил, може ли...
- Спокойно, не се притеснявай - отвърна ми преди да съм казала каквото и да било. Хвана ме през кръста и ме повдигна.
- Какво правиш, Уил?
Не ми отговори, а просто ме остави. Остави ме върху краката си. Моите, върху неговите. Беше с кецове, също като мен. Започна да танцува, като все още ме придържаше през кръста.
- Уил, сигурно ти тежа. Можеш да ме оставиш, няма пробелм. - опитах да го разубедя, но той не ме слушаше. Продължаваше да се движи с бавни танцови стъпки, докато се въртеше с мен в ръцете си.

                        •~•~•~•~•~•~•~•

Какво си мисли тя? Че може да се движи в това състояние? Наблюдавах я. Вече танцува с повечето от хората на вечерята. Добре че стигнах до нея на време, преди онзи натруфен братовчед да се довлече и тя да трябва да танцува отново.
- Уил, стига! Смазвам ти краката! - викна тя, докати гледаше краката ми. Вярно, че кецовете ми вече бяха намацани, но и без това Шон ми ги беше купил. Погледнах я в очите. Беше махнала грима си от по-рано.
- Не се тревожи за моите крака, глупаче. В момента твоите крака са съдрани, а ти продължаваш да се мъчиш! Не мога да те гледам така - прошепнах в ухото ѝ. Не трябваше да изразявам така мислите си. Не трябваше да я притискам. Вдигнах глава и видях Джеймс. Въртеше една от братовчедките си в бавен валс и не откъсваше поглед от нас. Беше се ухилил като лисица.
Дали трябваше да ѝ кажа. Да ѝ кажа как ни гледаше по-голямата част от семейството ѝ. С отвращение. За това че едно от малкото момичета в семейството танцуваше с бедняк като мен. Мислят си, че може би  ще се омъжи за мен вместо за някой "по-достоен". Вярно е, че не съм нито богат, нито известен, нито имам да ѝ предложа много, но това, което можех да ѝ предложа беше по-ценно от всички материални неща които можеше да ѝ даде някой от богаташчетата. Предлагах ѝ истинската си и безкрайна любов. Завинаги.
Не трябва да ѝ казвам. Тя е силна и не се влияе от мнението на другите. Най-малко я интересува какво мисли семейството ѝ. Ако ѝ кажа за зяпачите, знам че нарочно ще се омъжи за мен. За да ги разгневи и да покаже, че нищо не може да я спре. Но аз не искам това. Искам да е с мен по свое желание. Не за да съсипе щастието на баба си или за да ядоса всички, а защото е решила да ме обича до края на дните си.
Танцът свърши, но аз не я пусках.
- Уил, добре ли си? - попита ме тя. Отдъпнах глава от рамото ѝ. Погледна ме в очите. Ах, тези очи. Сини като ясно небе. Врязваха се надълбоко в душата ми. Виждаха всичко. Всеки недостатък и всяко тъмно петно. А това което аз виждах...младо момиче, преживяло толкова много. Толкова ужаси, но все още се държи. Очите ѝ са ясни. Не издаваха нищо, само учидване. Защо? Докоснах лицето си. Беше мокро. Плачех. Плачех за това, че никога нямаше да я имам. Беше невъзможно.
- Какво има? Защо плачеш, Уил? - докосна бузата ми, а аз сложих длан върху нейната. Беше толкова топла. Изпълнена с белези и драскотини. Затворих очи, но само за момент. После ги отворих и я пуснах.
- Нищо. - избърсах сълзите - Нищо ми няма. Нещо ми влезе в окото.
- Сигурен ли си? Ако има нещо винаги може да говорим. По всяко време.
- Разбира се. Благодаря, Еф.
Някой докосна рамото ми. Беше Джонатан.
- Може ли един танц с младата дама? - намигна ми той.
- Разбира се - отстъпих му място и се запътих към един келнер, който разнасяше напитки.
Вече бях изпил 6 чаши с вино. Или бяха повече. Всичко се върти. Залитнах, но някак успях да се закрепя. Хванах се за стената, която беше украсена със странни орнаменти. Трябва да стигна до стаята си. Но как?
Някой дойде до мен. Дано не е бабата на Ефи. Щях да загазя. Обърнах се и си отдъхнах, когато видях Джеймс пред мен. Смееше ми се. Започна да говори нещо. Не разбирах нито дума. Не го чувах. Не го виждах. Завъртя ми се свят. Залитнах но той ме подхвана. Преметна ръката ми през рамото си и тръгнахме на някъде. Опитах се да му кажа, че трябва да ме заведе в стаята. Не знам дали ме е разбрал. Сигурно да, защото много скоро ме хвърли върху нещо меко и голямо.
- Сега заспивай, пък утре ще мислим какво да те правим - каза ми той и излезе от стаята. Извадих късмет, че той ме намери, а не някой, който щеше да разгласи на всички.
Стаята се върти. Бях се напил зверски. Тръгнах да ставам от леглото, но залитнах и отново паднах отгоре му. Мислих и реших че няма смисъл да ставам. Очите ми се затварят, затова реших да ги оставя.

~•~•~•~•~•~•~•~•~•~•~•
Новата корица е от AnyyDallas . Много ти благодаря, че постоянно се занимаваш с мен и простотиите ми! ❤😘