Chained soul

Глава 14

   Впоследствие разбрах, че повечето ученици или са от Единбург и родителите им ги карат до училище с кола, или са си донесли някакво превозно средство като колело или мотоциклет. Аз и Зед бяхме единствените, които трябваше да ходим пеша. Може би в неделя, когато ни е позволено да използваме телефона в училището, ще може да се обадим на мама и татко да ни донесат по нещо за превоз, но до тогава ще гураме пеша.
След часовете Айзък ми предложи да ме закара до общежитието, но аз отказах. Не исках да привличам внимание към себе си, макар че май беше малко късно за тази мисъл. Всички зяпаха мен, Зед и Айзък, когато вървяхме в коридора. След като ги запознах се оказа че имат много общи интереси като волейбола и видео игрите. Отново щях да си остана сама. След около седмица, през която се разнасях наляво на дясно с брат си и новия му приятел, започна да става страшно. Всички момичета ме наблюдаваха злобно и даже някой ме спъна на двора докато вървях. Така паднах, че си забих дясната скулата в един камък. Надявах се да не стане синина, но за жалост нямам късмет. Беше станала огромна синина, която стигаше почти до окото ми. След това ме спънаха още няколко пъти, но се разминах само със сцепена устна и одрани лакти. За да прикривам синината носех косата си пусната и слагах грим, който не помагаше особено. Една сутрин погледнах в гардероба си и видях, че вече не са ми останали чисти униформени пуловери. Не можех да помоля никоя от съквартирантките си за един, защото едната е мълчелива и доста по-едра от мен, а другата е последна година и едва ли ѝ се занимава с глупости. Не си пречим взаимно, затова се разбираме добре. Единственото нещо, което си казваме една на друга е "Здрасти" и най-много "Чао". Гледах в гардероба известно време и накрая извадих един черен суичър с качулка и го облякох над бялата риза. Косата ми беше пусната и не носех пълна униформа. Сигурно щяха да ме накажат вече. Замислих се и реших, че въобще не ми пука, затова тръгнах към училището, носейки огромната, тежка раница на гърба си. 35 минути по-късно вече бях в първия час - музика. Това е любимият ми час, защото учителят не ме мразеше, даже му бях любимка, а и обичах да свиря. Преди ходех на състезания по пияно, цигулка и китара и печелех, но вече не.
В стаята по музика няма чинове. Само пейки, сочещи към центъра на стаята, където се намираха музикалните инструменти. Седнах на първата редица, защото последните вече бяха заети от по-популярните момичета и момчета. Не че аз не съм популярна. Но аз съм известна с това, че съм боксовата круша на училището. Подпрях се на стената и оставих качулката на главата си. Затворих очи и се изолирах от всичко около мен. В главата ми зазвуча песента от IPod-a, която слушах тази сутрин и се почувствах по-добре.
Усетих, че някой сяда до мен на пейката, но не погледнах кой е.
- Здравей. - каза някой, но реших, че не говори на мен, затова не помръднах да отворя очи. - Хей. - повтори се и този път някой ме побутна. - Аз съм Сали. - каза момичето. Отворих очи и видях, че ми се усмихва. Огледах я по-добре и видях, че е съквартирантката ми. Онази по-едричката. Замълчах за момент, докато осъзная какво се опитва да направи - да се запознае с мен.
- Елизабет. - казах аз и стиснах ръката ѝ.
- Добре ли си, Елизабет? Виждам, че те тормозят. - попита ме тя, а аз се стреснах. Не бях говорила с никого почти от седмица и сега това ми се струваше трудно.
- Ефи. - казах и тя ме погледна въпросително. - Наричай ме Ефи.
Момичето се усмихна широко и очите ѝ заблестяха. Явно няма много приятели затова е щастлива, че вече има поне един.
- Разбира се. Казвай ми Сали. Или както поискаш, нямам претенции. - каза пълничкото момиче и се усмихна още по-широко. Нещо което до преди малко смятах за невъзможно. Разбрах за пристигането на Зед и Айзък по вика на Кейти, който оповести влизането им в стаята. Погледнах към вратата, от където влизаха те. Зед ме видя и тръгна към мен. Сигурно да ме пита как съм, но Кейти вече се хвърляше на врата му, опитвайки се да го спре. Той я поздрави отнесено и тръгна пак към мен. Забих глава в стената, опитвайки се да го игнорирам, но той дойде и ме дръпна.
- Какво правиш?! Остави я на мира! - викна Сали и бутна брат ми по-далеч от мен. Погледнах го с лявото си, здраво око, опитвайки се да скрия другото и видях, че ме гледа изпитателно. "Искаш ли да се махна?" питаше ме с поглед. След като кимнах, лицето му стана изненадано, тъжно. Чудеше се защо го отблъсквам, но после се сети. Видя качулката и това че косата ми скриваше дясната половина от лицето. Изглеждам така все едно се опитвам да скрия нещо. Отстъпи назад и каза:
- На обяд. На онова място. Трябва да говорим.
Това беше всичко. Всичко, което ми трябваше - да говоря с някого.
- Кой беше този? - попита Сали - Бившият ти ли? - ухили ми се закачливо.
- Не. Просто брат ми.
Тя се опули. Не знаеше какво става. Не знаеше, че Зед ми е брат. Явно не беше единствената, защото имаше и други, които ме гледаха със завист и незнание.
- А-аз съжалявам. Не знаех. Нямаше да го...
- Спокойно. Няма проблем. Радвам се, че го направи. Нямаше да издържа да говоря с него пред всички. Благодаря ти. - успокоих я, защото като я погледнах се беше зачервила и зяпаше в земята. Погледнах назад и видях, че Зед е седнал две редици зад мен. Беше сам и изглеждаше бесен. Погледнах го и той отвърна на погледа. В следващия момент звънеца би и учителя влезе. Обърнах се напред и изправих гръб. Учителят видя, че съм опакована като монахиня и коста ми не е вързана, но не каза нищо.
На обяд си взех ябълка от столовата и тръгнах към нашето място със Зед, което беше просто едно дърво в гората. Намерихме го още първия ден тук, защото ни трябваше място само за двама ни, а явно в никое общежитие нямаше да се получи.
Когато пристигнах Зед вече беше на дървото. Видя ме, скочи на земята и дойде да ме прегърне. Уви ръце около мен и ме притисна силно към себе си. Аз също го прегърнах и после се пуснахме. Той дръпна качулката ми и отмести косата. Забелязах как изражението му става все по-свирепо и ядосано.
- Кой го направи? - попита той с тиха ярост в гласа.
- Няма значение. - отговорих аз също толкова тихо.
- Кажи ми! Трябва да знам. Ще отида и ще го смажа.
- Просто някакви момичета. Дори не съм сигурна кои са.
- Край! Вече ще сме заедно през цялото време. Повече никой няма да те нарани, чу ли? - каза ми той с отчаяние в гласа. Не го бях чувала такъв от много време.
Поседяхме на дървото. Разказах на Зед какво се е случило през последната седмица, а той ми разказа колко е досадна Кейти с нейната компанийка кучки. Накрая видяхме часа и тръгнахме обратно към училището. Стигнахме навреме за часа по физика при госпожа Фикън. Тази жена ме мразеше повече от всички хора на света, а сега, когато съм без прилична униформа и с пусната коса за 3-ти път тази седмица, мисля че съвсем ѝ кипна. Седнах на единичния си чин и извадих нещата си. Разбира се не свалих качулката, защото косата щеше да се дръпне и синината ми да лъсне пред всички. С биенето на звънеца, госпожа Фикън дойде към мен, дръпна качулката на суичъра ми и в следващия момент...чух щракване на ножици и усетих как коста ми пада по ръката към пода. Бях толкова шокирана, че не можах да мръдна. Просто гледах напред. След като госпожа Фикън се отдалечи, тракането на токчетата ѝ ме извади от транса.
- Щом не искаш да връзваш косата си, ще ходиш подстригана като мъж! - викна тя, когато стигна до своята маса. Тя беше висока, стройна жена, чиято коса беше вързана на стегнат кок през цялото време. Понякога се чудех как кожата на главата ѝ още не се е откъснала от напрежението от кока. Така беше кръцнала косата ми че половината да е дълга, а другата да е под някакъв странен ъгъл, където най-късата част стигаше до врата ми. Станах от чина, пъхнах си нещата в раницата и излязох от стаята, докато госпожа Фикън викаше да се върна обратно на мястото си. Чух че още някой става и тръгва след мен, защото госпожа Филън започна да вика и по него. Когато излезе от стаята видях, че е Зед. Дойде до мен и ме прегърна, а аз се сгуших в него. Поседяхме така няколко минути и после тръгнахме към дървото.
~•~•~•~•~•~•~•~•~•~•~•~•~•
Здравейте! Исках да се извиня, че качвам толкова рядко и да кажа че ще се опитам да качвам глава всяка седмица. Благодаря на всички, които четат моите измислици.😄😁❤️