Chained soul

Глава 13

Спрях да си почина. Вече от 10 минути тичах, толкова бързо колкото можех. Краката ме боляха заради неудобните обувки, а пътят изглежда нямаше край. Избърсах челото си от потта и приклекнах. Реших да си почина малко, защото с това темпо щях да припадна точно, когато достигна вратата на училището. Около мен имаше дървета на които можеше да се кача, но в крайна сметка реших да остана права. Ако седна мусколите ми ще се сковат и няма да мога да продължа. Мина извесно време и чух нещо да бръмчи. В първия момент реших, че е просто заблуда, но звука се усили. Завъртях се и в далечината видях нещо да се приближава. Може би някой го водеха с кола. Продължих да зяпам въпросното нещо и докато се приближаваше разбрах, че всъщност не е кола, а мотор. Отгоре седеше момче, но заради каската не можах да видя лицето му. От това което виждах не беше мускулест мъжага с огромни бицепси, а слабо момче. Носеше сини дънки, ботуши, закопчано кожено яке и кожени ръкавици на ръцете. Вече беше на не повече от 100 метра от мен, затова продължих да го гледам. И без това ме беше видал, че го зяпам още от началото на пътя. Подмина ме и точно реших, че съм отчаяна и трябва пак да тичам, той спря. Изключи двигателя на мотора и свали каската си. Развя платинено русата си косата като по филмите и ме погледна. Очите му бяха тъмни и от това разстояние изглеждаха черни. Огледа ме от главата до петите и примигна учудено. Има големи мигли. Най-полсе успях да откъсна очи от момчето пред мен и се погледнах. Целите ми крака бяха опръскани с кал, а на всичкото отгоре и раните на коленете ми се показваха изпод полата. Погледнах го отновно, но този път се усмихваше. Или по-скоро се смееше. Зъбите му бяха прави, но не до такава степен че да изглеждат изкуствени. Познавам много хора с изкуствени зъби и честно казано изглеждат ужасно. Аз не се засмях, затова и той спря.
   - Имаш ли нужда от превоз? - попита ме с усмивка на лицето. Погледнах го подозрително и не отговорих, затова той продължи. - Аз съм Айзък. - каза и ми подаде ръката си - Приятно ми е да се запознаем, милейди.
   - Ефи. - казах и стиснах ръката му. Зачудих се кой е и дали мога да му имам доверие. Накрая реших, че каквото и да става, вече не ми пука. - На къде отиваш?
   - Към пансиона, разбира се. Уча там, както и ти.
   - Щом казваш. - не ми беше до смях и шегички затова просто се качих зад него на мотора. Той слезе и сложи каската на главата ми.
   - Безопасността на първо място. - каза и ми се усмихна.
   - Ами ти? - попитах го, защото друга каска не виждах.
   - Не се притеснявай за мен. - отговори простичко Айзък и се обърна. Запали двигателя и потегли. За по-малко от 10 минути бяхме пред пансиона. Видях Зед от далече. Беше седнал на стъпалата пред училището и гледаше към нас. Слязох от мотора докато махах каската, подадох му я с думите "Ще се виждаме наоколо" и тръгнах към Зед, който ме гледаше учудено. 
   - Как за Бога....? - започна, но се спря. Нямаше смисъл от този въпрос и той го осъзна. Чух как моторът зад нас потегля, но само Зед се обърна да го погледне.
   -Хайде да ядем. - казах аз и минах през високата врата. Всички отиваха да обядват затова не беше трудно да се смесим с тълпата. Столовата беше голямо помещение с много кръгли маси и столове, наредени около тях. Повечето от тях бяха пълни с хранещи се ученици, които разговаряха помежду си и се смееха. Доколкото разбрах можеш да си избереш от няколко неща.Почти идваше нашия ред затова си взех табла и докато я плъзгах по плота, посочвах на лелките онова което исках. Нищо не ми се ядеше затова на случаен принцип си бях взела пиле с картофи, салата от домати и краставици и пудинг. Нямаше голям избор от напитки. Вода или лимонада. Взех си вода и тръгнах към една празна маса. Зед вървеше след мен със същото меню като моето. Той сигурно щеше да яде. Оставих таблата на масата и се пльоснах на стола. Зед седна до мен и започна да яде. Аз просто отворих водата и я изгълтах наведнъж. Оставих празното шише на таблата и я побутнах настрани. Облегнах се на стола и се зазяпах в една точка.
   - ...ядеш? - чух разгневения глас на Зед.
   - Какво? - попитах го. Не бях чула и дума от това което каза.
   - Няма ли да ядеш? - повтори той раздразнено.
   - Не благодаря. Не съм гладна. - беше единственият ми отговор.
   - Добре. - каза Зед, защото явно не му се спореше. За сега. Изчаках го да се нахрани и отидохме да върнем таблите.
   - Какъв час имаме първо? - попитах Зед. Той извади някакъв лист от джоба на сивия си панталон и го разгъна.
    - Математика. - отговори намръщено. - в 205 стая.
   Тръгнахме натам и бързо го намерихме. Намираше се на втория етаж, посредата на коридора. Стаята още не беше отключена, но пред нея чакаха още деца, затова просто застанахме при тях. Седнах на земята и извадих скицника си и молив. Започнах да скицирам сградата на училището с всичките детайли. С периферното си зрение забелязах, че някой се приближава, но не погледнах, за да видя кой е. След малко чух момичешки глас:
   - Здравей. Нов ли си? - попита момичето и аз вече знаех с кого говори. - Аз съм Кейти. Приятно ми е.
   - Здравей, аз съм Зед, а това е Ефи. И да нови сме. - отговори брат ми и ме посочи. Вдигнах очи от скицника си и видях ниско момиче с тъмно руса коса и кафяви очи, които се взираха в мен невярващо. Все пак аз бях на пода, седнала по турски със скицник на разранените колене. Изправих се и казах:
   - Здравей. - това беше всичко на което бях склонна.
   - Приятно ми е. - каза тя и си залепи фалшивата усмивка. Подаде ми ръка, за да се здрависаме. Аз я поех, но ако Зед не ме наблюдаваше с погледа "престани да се правиш на бебе", просто щях да я игнорирам. - Ако имате някакви въпроси винаги можете да ме питате. - объна се Кейти към Зед.
   - Благодаря. - каза ѝ той и тя се обърна и се върна при приятелките си. Те веднага я поздравиха и започнаха да се хихикат и да си говорят, докато гледаха към нас.
Огледах се и видях че по коридора идва накакъв мъж. Учителят ни. Беше възрастен, закръглен мъж, чийто риза и панталон напираха да се спраскат. Той дойде и отключи класната стая. Влезе пръв и всички започнаха да се изсипват в стаята, за да си намерят хубави места. Аз изчаках, защото честно казано не ми се буташе. Беше дошъл и моят ред да вляза, когато чух някой да тича по коридора зад мен. Обърнах се и видях Айзък, който ме гледаше право в очите. Махнах му да побърза, защото звънеца щеше да бие много скоро. За негово щастие успя да стигне. Най-накрая огледах стаята и видях, че около Зед са се струпали повечето момичета, а до него седеше Кейти. Нямаше свободно масто освен на най-предния чин пред учителя или на средната редичка. Отидох и седнах по средата, а Айзък се пльосна до мен. На най-предния чин и без това имаше някакво момиче, което не познавах. С Айзък поне се запознах. Извадих нещата си и часът започна.