През първият ден, както казах седях до Петьо. В междучасията седяхме подпряни до прозорците. Виждах че този клас си беше много див. Постоянно се гонеха, прескачаха столове, даже за малко не ме отнесоха. Това беше невиждана гледка както за мен, така и за Петьо. Имах чувството, че те бяха много близки за разлика от предишния ми клас, където сякаш почти всички се мазнеха и се преструваха. Тъпо ми беше, че не познавах никого.
Виждах че Петьо и Далия започват да си създават приятелства и да влизат в някакви групи.
Останах самотен, просто наблюдавайки напълно непознати деца. Днес обаче трябваше да бъдем подредени спрямо номерата си. Аз бях номер 23, защото не беше по азбучен ред, а първо момичетата по азбучен ред и след това момчетата по азбучен ред. Странното е, че дори само да беше с азбучен ред, аз щях да съм 10 номер. Имахме Алекса, 3 Александровци и 1 Александра, Ани, Белослава, Богдан, Васил и след това аз - Виктор.
Днес според номера си се падах на първия чин на втората колонка. До мен седеше едно момиче.
- Здравей, аз съм Виктория.
- Така ли? Аз съм Виктор. Всъщност аз разбрах, че си имам адаш, но не знаех, че това си ти.
- Да.
- Кой ти е любимият предмет?
- Изобразително изкуство. Всъщност мама ми е показвала най-различни техники още от малка.
- Интересно.
- А на теб кой ти е любимият предмет?
- Незнам съвсем, съвсем, защото харесвам 2 предмета.
- Кои са те?
- Човек и природа и Музика.
- Супер. И аз ги обичам тези предмети.
- Разбра ли, че по география ще ни преподава Славчев?
- Да. Но всички се страхуват от него. Даже и майка ми е разказвала за него.
- Ясно.
След часа по география следваше физическо и разбрах, че ще излизаме навън. С това разбрах, че ако в руското е имало съблекални, в Найден Геров - няма.
Навън момчетата играха футбол, а аз си нямах голяма представа какви са правилата, защото в руското никога не сме играли, а очевидно тук се играе почти всеки път. Понеже Делян, Богдан и Градев се правеха на голямата работа, въпреки че не са, всички доста се изнервяха. Видях че при разпределението към няколко човека момчетата се държаха като с аутсайдери, включително и с мен, защото не мога да играя. Единствено знаех че трябва да ритам топката вътре в някаква врата, но какво става ако е извън очертанията, нямах си и на идея какво да правя.
Отборът ни не беше много добър, но помня, че топката не идваше често в нашето поле. На вратата беше застанал Петьо с много преговори с Делян, той така и не се измъкна от вратарската позиция. На мен единствено можеха да ми дадат да съм защитник и така и стана. Друг, който също си нямаше никаква представа от футбол беше едно момче с половин глава по-високо от мене. Изглеждаше ми като мен.
- Хайде отиди напред. - Петьо подканвайки ме изпраща.
- Ами ако стигнат дотук? - питам аз.
- Сега тръгвай напред, а после, ако приближат ще се върнеш! - обяснява Петьо.
- Добре.
Тогава Петьо се обръща към момчето.
- Хайде, избий я. - подканва го.
- Не мога. Никога не съм играл и не разбирам от футбол. - отговаря момчето.
- Вики, ето още един като теб, който не разбира от футбол. - казa Петьо и тръгна назад към вратата.
Тогава аз събрах кураж и реших да се сприятеля с него.
- Здравей, аз съм Виктор.
- Аз съм Данаил, но можеш да ми викаш Дани. Имаш ли Skype?
- Имах по едно време, но в момента - не, защото не си помня паролата.
- Добре. Сашо, Сашо... Сашо.
- Да.
- Искам да се запознаете.
- Аз съм Виктор.
- Аз съм Александър Коларов.
