Изобразително изкуство - колко дълго име за такъв предмет като можем да го кажем рисуване.
Аз от малък много съм обичал да рисувам, но още оттогава знаех, че това не е за мен. Да, обичам да рисувам, но нямам никаква дарба да рисувам, която да ми помага отвътре, така че нямах много впечатляващи творби.
Това определено не беше моята стихия, в която можех да се развилнея, но именно заради това Виктория рисуваше много ефектно и винаги картините ѝ бяха наслада за очите ми.
Незнам дали тя ще стане някой ден художничка, но определено имаше дарба и имаше голям усет за нещата.
Тя също рисуваше много бавно като мен. Ама просто всичко е едно към едно. Госпожата по рисуване, госпожа Соня Боева ни даде тема за преживяванията ни през лятото.
- Чудя се какво да нарисувам. - казах аз.
- И аз така. - отвърна ми тя.
Още тогава се разбра, че този час ще преминава в пълен хаос. Първия час госпожата ни даде да седнем по чиновете както си искаме, което засега не се беше случвало по никой друг предмет. Даже каза, че може да си слушаме музика по време на часа.
На един чин момчетата си бяха предърпали столовете към чина на Димитър и съединиха към този чин още един зад него и на получената маса седнаха 8 момчета.
- Забелязваш ли колко много момчета се насъбраха? - запитах я по едно време аз.
- Да. - отвърна ми тя поглеждайки ги на бързо и отново се вторачи със замисъл в рисунката си.
Предполагах че ще има някой, който да ми иска лист както винаги, но се чудех кой. На хоризонта ми се яви Петър както и очаквах. Единствения, който ме познава и се държи нахално с мен.
- Може ли лист?
- Да. Чакай.
Това че дадох на Петър лист, сигурно е вникнало в главата на някого, че давам на всички по лист, защото и Кристиян се запъти към моя чин.
- Може ли лист?
- Добре.
В опита си да му го дам, листа ми се скъса.
- Чакай, този се скъса!
- Нищо. Благодаря!
- Деца, стига сте се разхождали напред-назад. - каза госпожата в опита си да спре това движение в класната стая.
Момичета също не си стояха кротко и веднага седнаха на задните чинове в стаята.
- Стана много шумно. Не мислиш ли?
- Прав си. Но какво можем да направим?
- Деца, моля ви се. Малко по-тихо. Говорете си но тихичко. - каза госпожата сякаш ни се молеше.
- Имаш ли светло синьо? - попита ме тя.
- Да. Ето.
- Благодаря.
- Всъщност това са акварелни моливи, така че ако ги намокриш ще започнат да оцветяват много хубаво.
- Супер, но аз мога да ги използвам и така.
- Добре както си искаш.
Тя свърши с една нейна незавършена рисунка и се върна към зададената ни тема.
- Нееее. Изкривих го. Къде ми е гумичката?
- Ето тук, но почакай. Страхотно е.
- Моля ти се, страшна грозотия е. - каза тя и грабна гумата от ръката ми. - Благодаря!
- Не го трий! - Опитах отново аз.
Листът и отново остана празен.
- Как можа?!
- Ей така!
- Беше перфектно.
Тя поклати глава, сякаш въобще не ѝ пукаше и си продължи.
- Мария, може ли малко да се укротите? - попитах аз. - попитах спокойно аз.
- Ще се опитаме. Но не обещавам нищо.
Продължихме така в същия дух, докато звънецът би.
- Свободни сте!
- В междучасие сме, Вики.
- Знам, но съм до никъде с рисунката си.
- Както си решиш. Оставям те.
В този момент реших да изляза в коридора, защото имах чувството, че ще се случи нещо там.
Нямах абсолютно никакво намерение да го пропусна. Коридорът, който свързва централното стълбище със стълбището от страната на аварийния ход е сравнително тесен. В нашия край обаче той се разширява и там има голямо свободно място между Езиковия и Музикалния кабинет. По средата на това пространство имаше една голяма колона, която ми изглеждаше странна на този фон.
Всъщност така са и всички останали етажи под нашия по конструкция, но при нас имаше една привилегия, която другите етажи нямаха.
На първия етаж е входа, където има табло, цветя, телефон, чешма и 3 лафки. Цялото това място се пази от портиера, така че там има контрол.
На втория етаж, също има много цветя, но има и трофеи, които са много ценни и може човек да си създаде голям проблем, ако ги счупи.
А и даже не се приближаваш към тях, там се намира директорската стая, така че там трябва да се внимава.
На третия етаж, на едно място има нещо като пейка но оцветена с боя. Там се намира и кабинета по ДТИ, а срещу него - учителската стая. Ако в директорската стая влизат и излизат директорката, заместник-директорката и счетоводителят, то в учителската стая всяка секунда влизат и излизат някакви учители, така че контролът е най-затегнат там.
На нашия етаж няма никой, който да ни наблюдава какво правим, така че в нашия коридор винаги е пълна лудница.
Та като излязох в коридора видях Данаил да показва рисунката си на някакво момче и поради някаква причина не спряха да се смеят.
- Роска, виж...
- Хахаха... - изсмя се той много подигравателно.
- Дай да питаме... - каза той. - Хахаха...
После той отиде при Мария и даже не успя да пита нищо.
- Данаиле!
Тогава тя тръгна да ходи след него, а той започна да бяга смеейки се.
- Ще ти стъжня живота!
- Значи все пак знаеш че...
- Ела ми тука!
В този момент тя започна да го гони удряйки го по ръцете и врата. Не можех да остана безучастен и се намесих.
- Мария, спри! - опитах аз минавайки между тях, за да ги спра - Мария, не си заслужава!
Тогава тя го пусна и се отдръпна.
- Какво стана?
- Питай го!
Послушах я и го видях пак да си приказва с Росен.
- Дани, ела за малко.
- Какво направи, че да ядосаш Мария, толкова много?
- Ами... - започна той хилейки се.
- Дани! Сериозен съм.
- Ами показах ѝ рисунката си и тя...
- Дай да я видя!
Тогава той ми я показа и всичко си дойде на мястото си, според мен. Беше нарисувал гърди.
- Дани, да ти кажа и аз бих направил същото като нея. Даже те е пожалила като я гледам. Защо си нарисувал... - прекъснах да говоря, защото бях загубил ума и дума.
- Просто се пошегувах с нея, но тя не го схвана.
- Това шега ли го наричаш? Добре! Ясно. Но не прави така!
Вторият звънец би. Седнах си на мястото и започнах да чакам госпожата.
- Докъде стигна?
- Ами имам напредък.
- Супер. - зарадвах се аз - Знаеш че трябва да я оцветиш? Нали?
- Трябва ли? Но аз съм доникъде, а...
Вратата се затвори и госпожата влезе вътре.
Настъпи тишина. Двамата рисувахме, докато по едно време не дойде Петьо при нас отново.
- Вики имаш ли кафяво.
- Да но светло или тъмно? Имам 3 вида.
- Ще взема всичките! - каза той взимайки ги от мен най-нахално.
- Ученици, започвам да оценявам! - съобщи госпожата и започна с колоната от страната на прозореца.
- О, не до никъде съм! - измърморих аз.
- Аз съм по-зле!
- Просто ще оцветя на бързо очертанията. - започнах да разсъждавам - Кафяво! Къде е кафявото?
- Не го ли даде на Петьо?
Издебнах момента в който тя не гледаше и отидох при Петър.
- Петьо, бързо ми дай това кафяво!
- Но то ми трябва. - каза ми той.
- Ще го взема за малко!
Оцветих набързо рисунката и започнах да се моля да е достатъчно за 6.
- Петьо! Хвърлям го! Дръж!
- Много си точен!
Е, поне беше само на 1 метър от него.
Тогава госпожата мина покрай нашата колона.
- Кои номера сте?
- 5 и 23 - казахме в двуглас.
- Шестици.
Продължихме на рисуваме, госпожата оцени всички и часа приключи.
- Междучасие. - съобщи ни тя и си тръгна.
