Escape (разкази)

Писмо от Роузи

Думите са силно оръжие. Те могат да спасят човешки живот, но също толкова лесно могат и да го отнемат.

Вратата на апартамента проскърца шумно при отварянето и глухи стъпки отекнаха в празното помещение. Това беше единственият звук. Преди тук непрестанно се чуваше смях и весели гласове, но днес всичко беше замряло. Сякаш дори и самата стая тъжеше за случилото се. За загубата.

С леко клатушкане вътре влезе Даниел. Бялата му риза беше наполовина разпасана, а вратовръзката му отдавна висеше сводобно на врата му и почти достигаше до панталоните му.
Той хвърли черното си сако на пода и се настани на стола на масата. Не можеше да стои на краката си. Алкохолът за пореден път беше взел превес в него. Но въпреки това, той отново посегна към вече полу-празното шише с уиски и си наля в стъклена чаша. Отпи жадно и след това потърка уморено лице. Не биваше да пие повече, защото можеше скоро да се отрови от прекалено многото алкохол, но това беше единственото средство, с което успяваше да притъпи поне за малко мъчителната болка в сърцето му.

Трябваше да легне.

Стана и се насочи с бавни крачки към дивана в другата част на стаята. В ръката си обаче все още държеше чашата с уиски. Наложи се да се подпира на всичко около себе си, за да не се строполи на пода, който беше покрит с пухкав червен килим. Това беше нейният любим цвят. С големи усилия той достигна до сивата мебел и просто падна свободно върху нея.

Главата го болеше. Много. Искаше само да затвори очи и да заспи вечно. Точно така както беше направила и неговото момиче. Тъкмо беше напът да се унесе в дълбок сън, когато усети нещо под себе си. Нещо, което беше сигурен, че той не беше оставял. Леко се подвигна, оставяйки чашата настрана и измъкна изпод тялото си един бял плик. Зрението му беше замъглено от действието на всички питиета, които беше погълнял този ден, затова му отне малко време, за да разчете думите, които бяха написано в един от ъглите на плика. За Даниел.

Нещо в този почерк му се стори много познато, много близко до сърцето. С разтреперени ръце той разскъса плика и отвътре извади един лист, който беше скънат прилежно на няколко пъти. Една част от него се страхуваше да види какво пишеше,но другата изгаряше от желание да разбере.

Щом разтвори напълно листа се убеди, че наистина познаваше този почерк. Всички тези дребни малки разкривени букви, написани с червен химикал. Очите му се разшириха от уплаха. Защото това не можеше да е истина.