Escape (разкази)

Пухкава компания

Навикът ми да върша всичко в последния момент ме изнервяше и с най-голямо удоволствие желаех да удуша самата себе си. Колкото и да се стараех всяка една задача да бъде започната рано и да бъде свършена навреме, мечтите ми винаги си оставаха неосъществени.

В мига, в който завъртях ключа на входната врата и тя се разтвори, откривайки гледката към малкия ми апартамент, изритах с бясна сила черните си високи токове право в ъгъла. Дори не си направих труда да ги подредя до останалите си чифтове обувки. Не само че бързах, но и изпитвах доста неприкрита неприязън към тях. Налагаше се да измъчвам краката си на тези деветсантиметрови токове по осем часа е ежедневно и единственото, което получавах от тях бяха множество пришки и допълнителни нерви. Изненадвах се от себе си, че все още не ги бях изгорила.

Хаотичното ми прибиране у дома беше съпроводено от хвърлянето на пода на няколко препълнени догоре торби с продукти за готвене. Липсата на асансьор в забутания ми блок ме обричаше на мъчението да се катеря по стълбите до четвъртия етаж, а при мен това почти никога не ставаше с празни ръце. Вечно се налагаше да нося нещо - дали тежка работна чанта, или пък пазарска торба. В днешния ден обаче носех и двете. Съдбата очевидно доста се забавляваше на страданието ми. Почти можех да се облазожа, че се пръскаше от смях с купа пуканки в скута, докато ме сочеше с пръст, а аз бълвах наум хилядите си псувни към нея.

Бях станала в шест, за да се приготвя за поредния работен ден в офиса, който, както винаги, беше преминал досадно. Шефът ми идиот беше решил да изкара сутрешния си гняв не на кого да е, а на мен, макар и да не му бях виновна с нищо, че е станал със задника нагоре. Двойно повечето работа, която ми беше буквално пльосната на бюрото, никак не ми беше помогнала да укротя желанието си да издера очите на всеки един, който беше решил да се доближи до мен за нещо. Щом стрелките на часовника бяха достигнали края на работното ми време, вече си мечтаех единствено за топла вана и легло.

Задачите ми за деня обаче изобщо не бяха свършили. Не стига, че бях скапана и миришех на пор, но и трябваше да се приготвя за среща. Среща, която по някаква необяснима причина, се бях съгласила да е в собствения ми дом, което означаваше, че трябваше да се погрижа не само за себе си, но и за обстановката и храната. Плеснах се по челото и въздъхнах, бясна на глупостта си. Наистина се убеждавах, че може би бях мазохист. На няколкото пъти ми беше дошло наум да отменя срещата за някой друг път или поне да я преместя навън в някой ресторант, но така и не се реших да го направя. Достатъчно отдавна я бях уговаряла и не желаех да се отмятам в последния момент само защото бях физически и психически изцедена от самото си съществуване.