Escape (разкази)

Всичко, което не успях да кажа

Писателят е мазохист, преживяващ болезнените си спомени повторно умишлено, докато ги превръща в думи на хартия.

"Тя е безлична."
"В нервна криза ли си вече?"
"Ти си кръгла нула, за нищо не ставаш, няма да излезе нищо от теб!"
"Толкова си тъпа!"
"Срамувам се от теб!"
"Ти си виновна за всичко!"
"Същата уличница си като нея."
"Не си достатъчно добра."

Когато тези думи кънтят като камбани в главата ти всеки ден, постепенно започваш да им вярваш, нали? Започваш да се замисляш да не би зад тях да се крие някаква доза истина? Дали всъщност ти самият си отражение на тези нападки и си ги заслужаваш?

Сричките, превърнати в думи, макар и съвсем невинни, са всъщност смъртоносни. Осъзнах това след определено време. От тях боли. Много. Изведнъж започнах да се намирам сама, макар и сред тълпата; разбрах, че онази тъпа болка в гръдния кош няма да отмине, защото това не е болест. Тя е от ударите на живота. От това колко много думи рекошираха в мен като куршуми и оставиха трайни следи. Белези, който ще нося до последния си дъх.

Никой никога не се е замислял за това, че това, което изрича може да нарани отсрещния човек, нали? Да мислиш за чувствата на другите е ненужно, нали така? Все ви е едно дали репликите ви ще накарат този срещу вас да се усмихне или пък да заплаче от тъга?Не ви е хрумвало колко много душевни щети можете да нанесете само с едно невинно отваряне на устата, нали? Познах ли? Така и си мислех. Е, ще ви кажа отговорът на един от въпросите - да, думите ви ме карат да плача. Карат ме да мразя това, което съм. Да проклинам факта, че съм себе си. Да искам да се заровя вдън зема от срам.

Но нито веднъж не ви казах в лицето, че съм наранена. И няма да го направя. Вие не заслужавате да ви обръщам внимание, но въпреки това често осъзнавам, че си мисля за вас, усещайки все още горчивия вкус в устата си от вашите реплики срещу мен, които едва не ме сломиха напълно. Но все пак продължавам напред и не се опитвам да не се обръщам назад към спомените си.

Защото сега се научих да се правя, че не ми пука от нищо и никого. Но какъв е смисълът от това, след като веднага ставам слаба, щом ме попитат нещо? Щом някой успее да докосне онзи чувствителен нерв в мозъка ми, свързан с болезнен спомен от миналото? Тогава изведнъж проявявам истинската си същност. Осъзнавам, че не съм толкова смела и борбена за каквато се мисля... Защото прекалено боли да говоря. Защото ако не споделя, се надявам, че това ще бъде забравено... Но няма.