Escape (разкази)

Перфектен

Силният аромат на току-що приготвено пилешко се блъсна в ноздрите му, докато преминаваше с бързи крачки покрай бюфета за обяд. Стараеше се да не обръща внимание на вида на храната, която се простираше пред очите му. Нямаше да си позволи да наруши режима си отново. Вътрешно вярваше, че има сили да издържи днес. Както и утре. И всички следващи дни.

Стомахът му се присви от болка, но той и този път нямаше да го послуша. Беше научил изкуството да не слуша тялото си прекалено добре. Инстинктите му нямаше да го подлъжат да изостави това, за което се беше борил толкова дълго. Единственото, на което бе способен, бе да прехапе бледите си напукани устни и да продължи напред, олулявайки се на немощното си тяло. Вече дори и вървенето му причиняваше невъобразими усилия, но въпреки всичко той продължаваше.

Побърза да напусне изпълненото с примамливи миризми помещение, за да не си позволи да се изкуши. Само при вида на десетките хранещи се около него връстници му ставаше лошо.

Как се хранят без да се страхуват? Как може да не се интересуват от това, че няма да са перфектни?

Въпросите, които се въртяха в главата на кльощавото момче, сякаш набираха скорост все по-бързо, докато обхождаше с поглед младите си съученици. Дали те бяха лудите или той? Неговият или техният начин на живот беше правилният? Отговорът беше неизвестен, но младежът все още можеше да си спомни отминалите отдавна дни, в които и той беше като останалите. Миговете, когато не се страхуваше от това да нахрани изгладнялото си тяло. Онези моменти, в които се наслаждаваше на всяка хапка в устата си. Сега те му носеха само отвращение - към храната и към самия себе си.

Изпълването на дробовете му с прохладен градски въздух без примеси на храна го накара да си отдъхне облекчено. Наистина трябваше да спре да се мотае в бюфета, ако желаеше да продължи диетата си. Макар и все нещо да го привличаше натам, този път момчето вътрешно се закле, че повече няма да стъпи вътре. Това не беше неговото място. Тук единствено щеше да си навлече проблеми и да предаде себе си.

Макар и мускулите му да бяха отслабени от липсата на протеини, той се завлачи с мъка към красивата сграда от другата страна на дългата улица. Движенията му бяха отслабени, но въпреки това се стараеше да не изостава видимо от тълпата, която се придвижваше заедно с него към входа на Академията по изкуства. Отдалече обаче си личеше колко много се отличаваше от останалите. Изпитото му тяло стоеше коренно различно на фона на жизнерадостната глъчка, идваща от всички страни. Промяната, която беше настъпила у него, си личеше ярко от километри.