Escape (разкази)

Освобождение

За ниското момиче от дванадесета стая беше цяло чудо, когато до ушите й достигна далечния звук на биещият за голямо междучасие звънец. Поне за малко щеше да спре да зяпа уморено циферблата на стенния часовник точно над дъската. Поне за малко щеше да се откъсне от всички онези, които я заобикаляха без дори да я познават, въпреки че беше с тях вече почти четири години. Никой нямаше да я критикува защо не е запомнила безмислените уроци по предметите.

Щеше да бъдеч далеч от всичко и всички.

Нямаше достатъчно търпение да изчака учителката по математика да я освободи. Не можеше да стои повече между тези четири тухлени стени, които сякаш се опитваха да я смачкат и унищожат. Без да се интересува от няколкото безупешни опита на госпожата й да й каже да изчака още няколко секунди, за да приключи урока си, тя стана от дървения си скърцащ стол и безцеремонно напусна стаята.Беше първата от класа си, която беше успяла да излезе навън. Никой не бързаше колкото нея.

Може би защо никой не се чувстваше така както тя самата.

Стъпките й отекваха из дългия коридор, докато устремено се движеше към изхода. От другата страна на сградата вече се тълпяха нейни съученици, слизащи от втория етаж, които също толкова нетърпеливо очакваха да излязат навън поне за около двадесет минути. Момичето за секунда си помисли, че имаха те имаха същата цел - да се освободят.

Но не беше така. Останалите просто бързаха да достигнат първи до училищната лавка, за да се доберат до пресните закуски. След това щяха да се срещнат със своите многобройни приятели, да се скупчат на групички от четирима - петима и да се забавляват, похапвайки си.

Единствено момичето с кестенявата коса на конска опашка минаваше покрай закусвалнята без да има желание да влиза вътре. Не беше гладна. Просто изтощена. От живота.

Типичното ноемврийско време не спираше да подказва на всички, че зимата идваше съвсем скоро. Облаците бяха осуетили всякакви опити на слънчевите лъчи да осветят земята, докато от тях се сипеше съвсем лек ситен дъждец. Момичето се радваше, че днес беше решило да си облече дебелото яке. Качулката беше на главата й още отпреди да излезе на чист въздух. Не само защо беше студено, а просто за по - голяма сигурност. Така тя се чувстваше защитена.

Докато вървеше целенасочено, едва не се сблъска с няколко високи момчета, които вече се връщаха от лавката със своите завоювани закуски. Те бяха заедно с нея от първи до четвърти клас. Сега обаче даже не я помнеха. Не я поздравяваха, нито пък тя - тях. Разминаваха се като пълни непознати.