One extraordinary dream - Един необикновен сън

Мистерия

Луната блестеше над черното небе, обляна в сълзи, защото любимото й слънце е далеч от нея, а тя е сама тук с многото звезди, които също са далеч. Самотна, наблюдаваща обширната земя.
Ноща беше тиха и спокойна. Дори листата на дърветата спяха и не искаха да мърдат. Не спяха само щурците, които изпълваха с ведрота, тъмната зловеща нощ с омайните си песни.
И аз не спях. Мислех си. Мислех си за мен, за живота и това какво ще ми поднесе. Чувствах се самотно.
Беше 00:00. Хората, казват, че в този час трябва да си пожелаеш нещо. Аз си пожелах следното:
"Искам да направя правилния избор и просто да бъда щастлива".

Телефонът звънна. Настръхнх! Кой е? Номерът беше скрит.
- Ало. - казах аз изплашено.
- Добър вечер госпожице Бистуел. Как Ви се струва ноща?
- Самотна и тъжна! - казах плаха, защото не знаех кой се обажда. Номерът беше скрит, а гласът поправен.
- Хмм, желаете ли да се поразходите в тази самотна и тъжна нощ?
- Зависи с кого? В такава красива вечер ми трябва приятна компания.
- Уверявам Ви, че компанията ми много ще Ви хареса.
- Кой си ти?
- Слез и ще видиш!

Телефонът затвори. Реших да погледна през прозореца, за да видя кой е, но не се виждаше нищо. Не можех да изляза навън с човек, за който не заех нищо, но любопитството ми напираше.
Оказа се по-силно от мен. Без да се усетя се озовах нвън. Огледах се, но все още не виждах нищо. Показах се повече, но пак нищо. Излязох на улицата и пак нищо. Стана ми странно. Реших малко да постоя, можеше пък да се появи нещо.

- Бууу! - извика нещо и ме сграбчи силно.
- Аааааааа! - първоначално се стреснах и изплаших, но след като усетих ароматааа... - Знаех си, че си ти!
- Как разбра?
- По аромата, глупчо! Много се радвам, че виждам теб. - казах аз и го прегърнах.
- И аз се радвам, че те виждам, Анна ... - каза той учуден.

Той ме погледна, а аз настръхнах. Вече си мислех, че това наистина е правилното решение.

- Черното ти отива! - казах му и разроших косата му.
- Вече не издържам! Искам да те целуна!
- И аз искам!
Той се преближи до мен. Устните ни бяха толкова близо една до друга, а сърцето ми започна да бие силно!
- Хаха, не тук! - каза той и се отдръпна.
- А къде?
- Пф, на по-специално място! - каза той и продължи да върви.
Сега вече исках да го целуна още повече! Исках го повече от всичко! Не вървяхме дълго, но стигнахме до театъра.
- Защо сме тук? - попитах.
- След вас, милейди!
- Но защо ...
- Изненада! - каза той и хукна из театъра.
- Чакай ме! Тук е страшно като няма никой!