Съкровище. Така те наричах,помниш ли? Мислех,че си ценен. Мислех,че ще останеш до мен. Мислех,надявах се,чаках,плачех,търпях. Не осъзнавах колко сляпа съм била всъщност. Сляпа за това,че си просто сандък в който си мислех,че има съкровище,а той се оказа кух. Когато го отворих осъзнах,че вътре няма нищо. Празен е.
Невъзможно беше да обичаш. Обичаше да получаваш,но не и да даваш. А аз бях готова да ти дам всичко,без да искам нищо.
Бързо влезе в сърцето ми. Странно за студен човек като мен. Допуснах те надълбоко в него. Най-голямата ми грешка. Събра разбитите парченца от него,само за да го счупиш пак.
Това ме довърши.
Давам ти ги. Давам ти останките от сърцето ми,не ми трябват. Ненужни са,също както и способността ми да обичам.
Давай,смей се. Смей се на момичето,което държеше на теб повече от всяка друга. Сега ти се струва забано,нали? След време ще плачеш за мен,обещавам ти,съкровище.
