Love story

Част 4

Следобед Хърмаяни се запъти към библиотеката. Хари и Рон имаха тренировка по куидич и тя искаше на спокойствие да потърси информация  за есето си.
В библиотеката нямаше никого, освен две момичета от Рейвънклоу, които тихо си четяха нещо. Хърмаяни започна да обикаля лавиците, отрупани с безброй книги, и размахвайки пръчката си, натрупа две големи купчинки. После се настани в най-отдалечения и усамотен ъгъл и заби нос в „За вампирите от А до Я“. Толкова се беше вглъбила в четивото, че не чу как някой се приближи и седна срещу нея. Тя случайно вдигна погледа си и срещна сиво-сините очи на Драко.
- Малфой! – възкликна момичето.
- Грейнджър...
- Изкара ми ангелите! Какво искаш? – развика му се Хърмаяни.
- Все пак и аз съм част от екипа... – остро отвърна той.
- Ако очакваш само да си седиш и да си клатиш краката, лъжеш се!
- Нямам такова намерение. За какво мислиш, че съм тук?!
Момичето остана безмълвно. То винаги е смятало, че оценките на Драко са подарени и че някой друг му пише домашните...
- Ъм... добре. Можеш да започнеш с тези... – и Хърмаяни му подаде три доста дебели книги. Малфой й се усмихна самодоволно, разтвори първата и се зачете.
Доста време никой не обели и думичка. Грифиндорката тайно хвърли един поглед към слидеринеца. Той имаше нездрав, уморен вид и кръгове под очите, беше отслабнал. Напоследък седеше все сам, почти не говореше и даже не се заяждаше толкова с нейните приятели. Хари постоянно го следеше с Хитроумната карта. Според него Драко кроеше заговор срещу Дъмбълдор... Е, Хърмаяни не смяташе така, според нея беше твърде страхлив... Нали?
- Грейнджър, спри да блееш и ми обърни малко внимание! – изтръгна я от размислите й Малфой. – Ще започна есето с това. – и посочи един параграф.
- Ъ... Да, добре.
Драко извади мастило, перо и пергамент. Пишеше с дребен почерк, почти като на жена. На Хърмаяни й се стори познат, но... не се сещаше къде го е виждала.
След около час приключиха.
- Е, утре ще се видим пак... – каза грифиндорката.
- За жалост... – срязя я момчето и тя почервеня от яд.
Хърмаяни изхвърча от библиотеката и излезе навън. Искаше да подиша малко чист въздух. Слънцето тъкмо залязваше и небето беше обагрено в жълто и бледо розово.
Момичето забеляза Хари и Рон зад едно дърво. Те седяха на земята и играеха на избухващи карти. Тя се приближи на пръсти и се заслуша в разговора им.
- Пак те прецаках, Уизли! – изхили се Хари и в този момент картите избухнаха в лицето му.
- Така ли, Потър, така ли? – не спираше да се смее Рон.
- Хей, какво става с Лавендър? – смени темата Хари.
- Не питай... Писна ми от нея! Такава лепка е... не ме оставя на мира! Само иска да се целуваме... Устните ми се напукаха! – оплакваше се червенокосият. – Виж какво ми подари… - и показа на приятеля си сребърна гривна с висулка, на която пишеше “Рон и Лав завинаги”. - Иска да я нося постоянно! Дийн и Шеймъс не спряха да ми се подиграват...
- Ъм... не я ли харесваш вече?
- Виж, тя е добро момиче, но... трябва да скъсаме. Въпросът е, че не знам как... не искам да я нараня... А пък и... съм влюбен в друга.
Хърмаяни наостри уши.
- Тя е сладка, забавна и макар понякога да ме дразни хипер много... е всичко за мен.
Момичето порумена. Господи, дали той говореше за нея?!
- О… Защо не й го кажеш? – попита Хари Рон.
- Не мога... Не мисля, че тя ме харесва, а пък и друг си пада по нея... Е, важното е да е щастлива...
Изведнъж Хърмаяни се подхлъзна, загуби равновесие и се пльосна от лявата страна на Рон.
- Т-ти! К-какво правиш... От колко време си там? – започна да заеква той. 
Хари се прокашля.
- Трябва да се видя с професор Дъмбълдор... Та, ще ви оставя... И да знаете, чакайте ме в Общата стая след вечеря! Трябва да ви кажа нещо! – и се втурна към замъка.
Рон и Хърмаяни останаха сами и мълчаха неловко. Първо проговори момчето:
- Е... какво прави днес следобед?
- Бях в библиотеката с Малфой. Учихме заедно...
Рон се смръщи.
- Да не ти направи нещо? Защото, кълна се, ако този подлец те нарани...
- Стига, мога да се оправям и сама! – прекъсна го Хърмаяни. – Последният път, когато се опита да ме защитиш, започна да повръщаш плужеци!
И двамата се разсмяха. Още помнеха случката от втори курс. Тогава бяха просто деца, а сега всичко бе различно...
- А какво стана с онова... писмо? – попита Рон.
Приятелката му беше забравила  него. В главата й бяха останали само вампирите от домашното. Е, и разговора, който чу преди малко....
- Едва ли ще откриеш кой го е написал. – продължи той. – Има толкова момчета в Хогуортс... А пък и ти си много умна, чаровна и… хм... имаш хубава коса... Всеки би те харесал... – Хърмаяни го изгледа странно. – Ъ...така де, не говоря за себе си... Не че не те харесвам, напротив, невероятна си... Тоест... Ам... Разбираш ме. – запетелчи Рон и се изчерви.
Да, тя го разбра. Усмихна му се свенливо и леко поруменя.
Слънцето вече беше залязло. Двамата отидоха на вечеря и не си говореха много. Хапнаха набързо и се преместиха в Общата стая на Грифиндор. От Хари нямаше и следа, затова двамата приятели подготвиха домашните си за утре. Мина час, после още един... Учениците започнаха да се прибират по спалните си, докато накрая останаха само Хърмаяни и Рон.
- Къде се губи този човек?! Започвам да се притеснявам... – тихо промълви момичето.
Малко след полунощ Хари влетя в стаята. Изглеждаше развълнуван.
- Брадата на Мерлин, къде беше?! – развика му се Хърмаяни, при което задрямалият Рон подскочи.
- Няма значение, трябва да ви кажа нещо! Имам план...