Love story

Част 8

- Не може да бъде! – възкликна Хари.
- Шшт, по-тихо! – скара му се Хърмаяни. – Какво става?
- Виж! – приятелят й посочи Хитроумната карта.  По нея имаше множество миниатюрни черни стъпки, приближаващи към тях. Това бяха...
- Моля?! – зяпна грифиндорката. – Невил и Луна? Няма начин!
- Картата никога не лъже!
- Какво правят двамата сами посред нощ? – попита Хърмаяни и лека усмивка се разля по устните й.
- Не това е важното сега! Погледни! – Хари показва едно име, което момичето не беше забелязало. Снейп. Сивиръс Снейп... Слизаше по стълбите от горния етаж и след малко щеше да се появи пред тях...
- Трябва да направим нещо, иначе и четиримата ще бършем прашните рафтове с трофеи до края на дните ни! – с ужас си припомни Хари досадните наказания при професора.
Двамата се втурнаха към приятелите си, като се стараеха да не вдигат шум. Това беше почти невъзможно – всеки звук кънтеше заплашително в мрачния каменен коридор, но въпреки това не привлякоха вниманието на професора.


- Какво правите тук? – каза Невил вместо поздрав. – Ние... такова... не можехме да заспим... – запетелчи той и се изчерви.
- Оо, здравейте! Явно и вие обичате да излизате на вечерни разходки... Да не ви е ухапал някой зеленокоремест гърбав охлюв? Често предизвикват безсъние... – промълви Луна с характерното за нея спокойствие, което понякога можеше да те влуди.
- Бързо, скрийте се! – нареди Хари и ги наметна с мантията. Тя беше доста къса и тясна за всички, но добре, че беше тъмно.
- Хари! За Бога, какво... – разхленчи се Невил.
- Лумос! – се чу глас в този момент. Снейп беше съвсем близко до тях. Можеха да го докоснат, ако протегнат ръка... Капчици гореща пот избиха по челото на Хърмаяни, Невил се опитваше да запази самообладание, а Луна... Е, тя се държеше така, все едно е нещо абсолютно нормално да те преследва учител в коридора през нощта.
Професорът обиколи наоколо. Погледът му се спря точно където бяха се скрили приятелите. Слепоочието на Хари туптеше, беше много изнервен. Още миг и щяха да ги заловят... Но не стана така. Снейп само изсумтя недоволно и тръгна към кабинета си. Бяха спасени.

~~На сутринта~~
Хърмаяни и Хари седяха на масата на Грифиндор и закусваха. Момичето бавно дъвчеше парчето тиквен пай и гледаше тъпо към слидеринци.
- Земята вика Хърмаяни! Ехо! – размаха Хари ръка пред лицето й и я откъсна от нейните мисли.
- Тревожа се. Не знам дали ще мога да изпълня задачата... – тъжно отбеляза тя. – Все още нямам план... А и Драко ме отбягва.
- Как така?
- Попитах го кога ще работим по проекта, а той просто ме подмина...
- Виж, не бери грижи, всичко ще се нареди. Сега мисли за нещо друго.
- Хубаво... Ъм... как е Рон?
- Бил е и по-добре, но ще се оправи. – успокои я Хари.
- А какво става с Луна и Невил?
- Какво да става?
- Не знам – не попитаха ли какво сме правели снощи сами из училището?
- Ти пък! Невил беше толкова притеснен и засрамен, че дори и дума не ми обели в спалнята!
Хърмаяни се засмя, прегърна Хари и добави:
- Благодаря ти, че винаги си до мен и знаеш как да ми оправиш настроението! Но... не се отпускай! Часовете ни зоват! – завърши тя и приятелят й я погледна измъчено. Това момиче никога ли не си почиваше?!


Часовете минаха нормално, нямаше излишни произшествия, освен че Хари заля учебника си по отвари с тиквен сок на обяд... Е, имало е и къде-къде по-неща!
Двамата грифиндорци прекараха времето след часовете в учене. Скоро им предстоеше изпит по Вълшебство и двамата трябваше да бъдат максимално подготвени. Поне така твърдеше Хърмаяни, въпреки че Хари не се притесняваше особено. Мислите му изцяло бяха заети с Дъмбълдор, нещата, които му показваше той в мислоема, това, че Драко може би се опитва да го убие... В пъти по-важни неща от някакъв си изпит по Вълшебство! Но... Хърмаяни си е Хърмаяни – измъкване няма!