Както всеки ден станах в седем сутринта, закусих, измих си зъбите, преоблякох се и тръгнах за училище. В градския транспорт беше пълна блъсканица.
-Стига си ме бутало, момиченце. – скара ми се една раздразнена пенсионерка.
-Извинете, госпожо. – казвайки го, знаех че всъщност изобщо не го мисля. Исках да й се разкрещя, но ме беш страх. Бъзла...
Когато слезнах на моята спирка го видях – Питър. Тъмната му късо постригана коса се беше намокрила от слабия дъжд. Той дори не ме забеляза, защото си ровеше в телефона.
След около десет минути се намирах в класната стая, на най-задния чин.
-Ужас! Вижте я Кейтлин с какво се е облякла, с този елек прилича на баба ми. – кифлите на класа се обадиха.
-Тя поне е себе си и не носи три тона грим. – в стаята влезна най-добрата ми приятелка – Емма. – не им обръщай внимание Кейт, знаеш че сутринта са злобни като кучета с бяс.
-Знам. – усмихнах се аз, и повдигнах очилата си, които се бяха смъкнали.
В стаята влеза учителката ни по биология – 30-годишна, с руса дълга коса и ярко сини очи. Беше с белия си чъдър, който се отличаваше на черното й сако.
-Здравейте, ученици.
-Здравейте, госпожо Дяковска. – казахме всички в един глас.
-Седнете, днес ще изучаваме анатомията на морските бозайници.
Часът мина толкова бързо колко и започна, така минаха и останалите часове.
Когато свършихме, небето беше покрито с много сиви облаци, валеше. Бащата на Емма дойде да я вземе и я откара. Не пожелах да откара и мен, защото живеехме в различни посоки.
Ядосах се, бях си забравила чадъра. Тогава до мен се появи Питър.
-Забравила си си чадъра? – попита ме той.
-Дддда. – казах аз вцепенена.
-Ела под моя, нали живеем в една посока. – усмихна ми се той.
-Добре. – казах аз и се набутах под чадъра му.
Питър мирешеше на мъжки парфюм, обожавах тази миризма. Заедно се запътихме към спирката, но чухме писък.
-Помощ, някой да помогне. – това беше гласът на г-жа Дяковска.
-Вземи чадъра, ще видя какво става. – каза ми Питър.
Той се обърна и ослуша. ,,Не, писна ми. Няма да седя и да чакам докато той отива сам. Ще отида с него'' - мислих си аз. Обърнах се към него:
-Ще отидем заедно. – казах му аз.
-Добре. – усмихна ми се той.
Писъците идваха от изоставена къща, но вече бяха спряли. Питър отвори входната врата и влезна вътре, а аз след него. Миришеше на влага. Чуха се стъпки от втория етаж. Човекът слизаше по стълбите! Ние се скрихме зад дивана, а Питър грабна чадъра от ръката ми и го захвърли настрани. Не виждахме нищо.
-Знам че сте зад дивана. – чу се мъжки глас. – ако разкажете на някого какво се е случило ще ви открия и убия. Изправете се.
Цялата треперех, дори усетих как една сълза се стича по бузата ми. Питър ме повдигна и тогава го видях – беше едър мъж с бяла маска, единственото, което се отличавеше в външния му вид, бяха очите – светло сини и пълни с ярост. В дясната си ръка държеше нож, покрит с кръв.
-Нищо не сме направили. – измрънка Питър.
-Сега ще излезна, искам след това и вие да излезнете иначе, този нож ще мине през гърлата ви. – заплаши ни мъжът.
Сълзите една след друга се стичаха по бузите ми, цялата треперих, мислех си: ,,това истина ли е''. Мъжът излезна, и тогава го видях - белия чадър на г-жа Дяковска, беше покрит с кръв. Докато ходехме към спирката и двамата мълчахме. Когато стигнахме аз не се разплаках истински, това се случи нещо неочаквано - Питър ме прегърна. Беше най-уникалната прегръдка.
-Какво ще правим? – попитах го аз.
-Как какво, ще разберем кой е този мъж? – каза ми Питър, със сладката си усмивка на лицето.
YOU ARE READING
Черният плик
Teen FictionИмето ми е Кейтлин Джаксън, на 17 години съм. Един ден след училище аз и момчето, което харесвам - Питър Кенеди, ставаме свидетели на местопрестъпление. Решаваме да се заемем със случая. Това е началото на едно опасно приключение, което ще промени ц...